БЪЛГАРСКАТА ФИЛОСОФСКА КУЛТУРА *

(Методологически предпоставки)

Михаил Бъчваров

При анализа на историко-философския процес и неговото опи­сание съвременната теория на историята и философията се сблъс­ква с проблема за съотношението между историята на философията като наука и историята на философската култура¹. Този проблем има особено важно значение за изследването на реалния историко-философски процес в отделна страна, в рамките на дадена национал­на култура и при взаимодействието на културите. Изследователите на историята на философията често нямат реални критерии за разграничаване на развитието на философската мисъл като наука от процеса на популяризация и разпространение на философията. В труда на Хегел „История на философията” за пръв път е поставен и разгледан проблемът за разликата между историята на философия­та и историята на философската култура. Според тази концепция, сърцевината на философската култура на дадена епоха е философската наука. Хегел изключва от световната история на философията така наречената популярна философия – „Но от философските учения ще бъдат изобщо споменати само ония, чиито принципи са тласнали раз­витието на философията напред и благодарение на които науката се е обогатила”².

Разделянето историята на философията на история на философ­ската култура и на история на философската наука се диктува от сложността на пътищата за развитие на философския мироглед, от наличието на многоплановост и паралелни линии в историческото битие на философията, от сложните взаимовлияния. Когато възникне определено оригинално философско учение или концепция, то винаги намира свои последователи, чиято цел е да популяризират, да разпространят, да интерпретират оригиналното учение. Течният принос в този случай се изразява в разпространението на това уче­ние, а не в неговата принципна научна обосновка или в издигането на нови аргументи и развитие на основните му принципи.

Историята на философската наука има за свой обект развитието на реалния историко-философски процес. Историята на философската наука винаги има евристично значение и изследователско съ­държание. Историята на философията изучава философските систе­ми н концепции, издигнати научни принципи, които са възлови пунктове във философията, а също така ученията, които са развивали, отстоявали и пропагандирали тези принципи. Най-важно значение за развитието на философията като наука имат тези принципи, констатации и философски проблеми, които съдържат нещо ново и кои­то са правили епоха в историята на философската наука н тъкмо те са обект на историко-философските научни интереси. Приносът на мислителите в историята на философията се изразява преди всичко в поставянето, тълкуването и решаването на нови философски про­блеми. Те са обусловени от развитието на обществените и естестве­ните науки и от саморазвитието на самата философия.

Историята на философската култура обхваща развитието на фи­лософските схващания, на пропагандата на философски знания, от­стояването на принципите и създаването на интелектуалния фило­софски фон. Следователно първостепенно значение за развитието на философската мисъл са имали философските системи, които се отличават с изследователския си характер и които съдържат нови резул­тати при тълкуването и решаването на философските проблеми.

Историята на философската култура е значително по-широка по обем. Нейната задача се състои не само в това да разкрие изследова­телската дейност на мислителите, но и да даде обща картина на състоя­нието на философската мисъл в една или друга епоха, на един или друг народ. Нейната задача също така се изразява в това да даде оценка за нивото на тази култура, за нейното богатство, за нейните исторически традиции, корени и взаимовлияния, за оригиналните и преводните изследвания. Затова в историята на философската кул­тура на даден народ се изследват популяризаторите и разпространителите, проследява се историческата съдба на определена фило­софска концепция или на редица учени. Историята на философската култура се интересува от проникването на дадена философска концепция в друга страна, от нейното усвояване, функциониране и трансформация, от новите исторически, национални н културни условия. Така марксизмът, разпространен п интерпретиран от Д. Благоев в България³, популяризиран от неговите ученици⁴, посте­пенно става органична част от българската философска култура, придобива чертите на основен начин на философско мнение. Дообогатен и доразвит, особено в областта на гносеологията и естети­ката от Т. Павлов и др.⁵, марксизмът-ленинизмът като философ­ски мироглед е господстващият начин на мнение.

Благодарение на усилията на акад. Димитър Михалчев⁶, ремкеанството, като чужда философска концепция, се превръща в част от философската култура на България през 30-те и 40-че години ла XX век.

За историята на българската философска култура са важни преводите н разпространението на чуждите философски учения, особено през средновековието. Така например като част от българската философска култура остават преведените на български език през средновековното философски трактати на Теодор Раитуитски, на Максим Изповедник, Йоан Дамаскин и др., включени в Симеоновия сборник⁷. Тук критерият за научна ценност при характеристиката на философските знания е значително по-тесен и ограничен. Главно значение в това отношение има друго обстоятелство. При кон­кретни национални условия дадено философско учение е можело да има значителна ценност за социалните борби, за преодоляване на господстващите възгледи, докато неговата евристична научна ценност в сравнение с вече съществуващите по същото време фило­софски концепции сред други народи може де е била съвсем малка. В това отношение характерен пример е широкото разпространение на идеите на вулгарния материализъм в България през 70-те години на XIX век. Вулгарният материализъм на Фохт, Молешот и Бюхнер в условията на Германия и Западна Европа (когато вече е възникнал и се е разпространил диалектическият материализъм) е анахронизъм за световната философска мисъл. Но вулгарният материализъм през 70-те години на XIX век, разпространен в България е изиграл положителна роля⁸. Това е така, защото вулгарният ма­териализъм с бил използван при критиката на религиозния мироглед на идеалистическата философия. За пример тук може да се вземе творчеството на Л. Каравелов⁹. Той не е професионален философ, но върху основата на вулгарния материализъм, западното просветителство (Бъкъл, Дрейпър и др.) и руските материалисти прави опит за формиране на нов светоглед, на българска философ­ска култура това оказва най-голямо влияние и въздействие. Пример от друг род може да бъде приведен и със съдбата на учението на народниците през 90-те години в България¹⁰. Преди образу­ването на марксистката партия в България и преди разпростра­нението на марксистката философия те са играли положителна роля с разпространението на определени философско-социологически кон­цепции. Но по-късно тяхната философия играе регресивна и задър­жаща роля. Когато в историята на философската култура се създа­ва подобна ситуация, методологическо изискване е да се обяснят причините за неравномерността в развитието на философията, за неравностойността на философските школи. При описанието на философската култура това явление може да се обясни с неразвитостта на социалните отношения, с достатъчно високото ниво на общата култура, с ниското равнище на естествознанието или пък с характера на определен обществен режим. Но историкът на философ­ската култура не трябва да игнорира общия критерий за научен принос, за новите моменти в научното съдържание на националната философска мисъл.

При цялата условност на дадените названия – история на фи­лософската наука и история на философската култура, разликата между тях е очевидна. Тук може да се направи условен паралел с разликата между историята на науката и историята на културата. Естествено, всяко противопоставяне в това отношение трябва да бъде условно, защото и в двата случая се отнася до изследване на историко-философския процес, до описание и оценка на философ­ските и културните ценности, създадени в дадена страна или въз­приети от дейците на тази страна. Без изследването на историята на философската култури е невъзможна изследователската работа вър­ху историята на философската наука. Знанията, анализът и описанията на историята на философската култура на даден народ в регионален или в световен мащаб подготвят необходимото условие за сериозното изследване и оценка на историко-философските заво­евания при постановката, тълкуването и решаването на философ­ските проблеми¹¹. Тук трябва да се има пред вид и фактът, че на­учната ценност на философските концепции може да бъде не само пряка. Тя може да се прояви косвено, опосредствуващо. Популяризаторът като деец на дадена национална култура, с разпростра­нението на едно или друго философско учение, създава определена интелектуалност, обръща вниманието на обществеността и младото поколение към философията и култивира трайни философски инте­реси. Това, така да се каже, е положителната, необходимата стра­на при оценката и историческото разглеждане на философската култура. Но трябва да се има пред вид, че историята на философия­та познава и други случаи, когато се получават отрицателни ре­зултати при разпространението на философската култура от една струпа в друга. Характерни в това отношение са примерите, когато се разглеждат псевдо-проблеми или усилията на обществеността се насочват към решаване на мними проблеми. Интересна в това отношение е съдбата на неокантианството в края на XIX век – началото на XX век в България. Подобни примери могат да се изтъкнат и във връзка с проникването на бергсонизма в България през 30-те го­дини на XX век.

Тезисът за разликата между историята на философията като на­ука и историята на философската култура има актуално и реално значение за изследванията в областта на историята на философията и историята на философската култура.

Българската философска култура¹², зародена в IX век, завоюва широко поле на дейност не само в България, но и в други славянски страни. Тъкмо като част от българската философска кул­тура в Русия се възприема делото на Константин-Кирил Философ. Българската философска култура, благодарение на делото на Константин Философ, се вплита в общото русло на развитие на европей­ската средновековна философия и дава своя изключителен принос в развитието на славянската цивилизация. Наред с това редица забе­лежителни трудове като Симеоновия сборник, произведенията на Йоан Екзарх Български, както и учението на исихазма се разпространяват като българска философска култура в други балкански страни и в Ру­сия. Богомилството пък като българско явление прекрачи границите на страната, стана достояние на редица европейски народи под формата на албигойство и катарство. То демонстрира светоглед, който носи в своето съдържание специфични моменти, присъщи на българската народностна култура и се реализира като българска философска култура. Този светоглед се отъждествява в Европа с българския стил на мислене.

Бележки

1. По този въпрос вж. нашите публикации на руски и немски език: M. Bytschwarow, Die Hegelische Philosophiegeschichtliche Konzeption in Lichte des Leninismus; Концепция Гегеля о различии между историей фило­софии как наукой и историей философской культуры //Hegel a wspolesznse ossolineum, Warszawa, 1975; Философски ценности в историята на българска­та култура, С., 1981.

2. Хегел, Г. История на философията, С., 1961, с. 149.

3. Благоев, Д. Философски съчинения, С., 1982.

4. Те бяха философи революционери, С., 1982.

5. Павлов, Т. Избрани произведения в 10 тома.

6. Михалчев, Д. Избрани съчинения, С., 1981.

7. Пейчев, Б. Философски трактат в Симеоновия сборник, С., 1977.

8. Бъчваров, М. Българската философска мисъл през Възраждането, С., 1966, с. 26.

9. Бъчваров, М. Л. Каравелов – Философско-социологически въз­гледи //сп. „Литературна мисъл”, № 4, 1979.

10. История на философската мисъл в България, т. II, С., 1973.

11. Бъчваров, М; Богданов, Б. Методологически проблеми на история на философията, С., 1971.

12. Обобщаващи материали върху историята на философската култура в България се съдържат в: „История на философската мисъл в България”, Т. I, С., 1970; Т. II. С., 1973; Т. III, С., 1976; „Кратка история на българската философска мисъл”, С., 1973; „Антология на българската философска мисъл”, Т. I и II, С., 1973; А. Бънков, „Развитие на философската мисъл в България”, С., 1966; „Антология на българската социологическа мисъл”, С., Т. I, 1978, т. II, С., 1980; Сб. „Етногенезис и културно наследство на българския народ”, С., 1971; Ст. Ваклинов, „Формирано на старобългарската култура”, С., 1977; В. Бешевлиев, „Старобългарски надписи”, С., 1979; Е. Георгиев, „Българската ли­тература в общославянското и общоевропейското литературно развитие”, С., 1973; Д. С. Лихачов, „Големият свят на руската литература”, С., 1976; П. Динеков, „Похвала на старата българска литература”, С., 1979; Ю. Трифонов, „Съчинението на Константин Философ-Кирил ‘Написание на правата вяра’” //Сп. на БАН, С., 1935; В. Велчев, „От Константин Философ до Паисий Хилендарски, С., 1979; М. Бъчваров, „Константин Философ – Кирил и българската философска култура” //Проблеми на културата, кн. 6, 1980; „Йоан Екзарх Български, ‘Шестоднев’”, С., 1981; Цв. Кръстанов, Ив. Дуйчев, „Естествознанието в средновековна България”, С., 1950; Д. С. Лихачов, „Подарок болгарских ученых” //Вестник АН СССР, кн. 2, 1976.

---

* Този текст представлява доклад, изготвен за ХVII Световен конгрес по философия (Монреал, 21-27 август 1983 г.) и е публикуван в сп. „Проблеми на културата”, 1983, бр. 6.