Спиридон Спасов КАЗАНДЖИЕВ, български философ и психолог, е роден на 23 декември 1882 г. в град Севлиево. Основното си образование получава там, а гимназиалното – в Габрово и София (1901). През 1907 г. завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Учи философия в Лайпциг (1907-1909) и в Цюрих (1909-1911), където защитава докторска дисертация върху психологията на Вилхелм Вунт („Die innere Erfahrung und der rein psychologische Standpunkt bei Wundt. Objektive Darstellung und kritische Würdigung von Wundt’s Begründung empirischen Psychologie“).

Завръщайки се в България, Казанджиев отбива военната си служба в Школата за запасни офицери в София. Участник е в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. През 1920 г. с труда си Критически опит върху метафизиката на Вилхелм Вунт се хабилитира за доцент по „История на философията”, а след това и по „Систематическа философия” в Софийския университет. От 1924 г. е назначен за извънреден професор при катедрата „Систематическа философия”, която завежда Димитър Михалчев. През учебната 1926/1927 г. е декан на Историко-филологическия факултет. През 1930 г. е избран за дописен член на БАН, а за редовен – през 1941 г. В БАН Казанджиев заема редица ръководни длъжности – секретар на Управителния съвет (от 1942 г.), ръководител на Философско-обществения ù клон (1942-1943) и на Философско-педагогическия ù клон (1949-1950). Чете лекции по дисциплините „Обща психология”, „Естетика”, „Логика”, „Теория на познанието” и др. в Софийския университет до края на 1948 г., а до смъртта си работи като научен секретар на БАН. Умира на 13 май 1951 г.

Насоки на философските търсения у Казанджиев

Схващанията на Спиридон Казанджиев относно смисъла и функциите на философията могат да се причислят най-общо към философията на живота – той е привърженик на този тип философстване, призвано да ориентира човека относно смисъла на неговия живот, ценностите на времето му, да насочи „накъде“ и „към какво“ поведението му. Философията е мислена като основаваща се едновременно върху изискванията на разума, и върху потребностите на сърцето.

Спиридон Казанджиев е автор както в областта на „академичната“ философия, така и във философската есеистика и публицистика. Атанас Илиев е точен в една своя оценка за творчеството на Казанджиев, изказана на страниците на сп. „Златорог“ (№ 1) от 1938 г., че това творчество се изразява в две насоки: строго научни студии върху въпроси от различните философски дисциплини, и статии на културно-обществени теми, чието предназначение е да хвърлят светлина върху най-актуалните въпроси от съвременната културна проблематика.

Теория на познанието

Към тематиката на строго научните въпроси се отнася съчинението Истина и очевидност (1936), посветено на теорията на познанието, в която централно място заема проблемът за истината. Анализът на познавателния акт, предприет от Казанджиев в този труд, е прицелен да определи именно мястото на истината като момент от него. Гносеологията като наука за познанието се стреми да установи какво става в познаващото съзнание, когато утвърждава, че едно съждение със сигурност е истинно; къде е моментът на истината и какви са логическите и емпиричните му зависимости. Гносеологията обаче не обосновава основните понятия на науките; тя не е техен „критик“ (в смисъла на трансцендентализма). Познаващият субект е един и същ както в гносеологията, чийто предмет е познавателната функция, така и в частнонаучното знание – той никога не може да излезе извън себе си и да заеме някаква абсолютна позиция, от която да предприеме „критиката“ на науките, да бъде техен „съдия“. Това становище на Казанджиев е свързано и с убеждението му за невъзможността гносеологията да бъде напълно безпредпоставна, опонирайки на феноменологията, но главно, макар и неявно, на ремкеанската школа у нас. Субектът на познанието е не само индивидуално-психически, но и културно-исторически и биологически предопределен – това е изходната нагласа на философа, последователно въплъщавана в творчеството му.

Познавателния акт е подложен от Казанджиев в неговото съчинение на два типа анализ: надлъжен и напречен. Надлъжният анализ извървява пътя, изминат от нашето познание в неговото развитие. Етапите в него са следните: наивно, разсъдъчно и разумно познание. Казанджиев отбелязва, че това обособяване дължи на Вунт, но че характеристиките, които приписва на отделните етапи, са съвсем различни. И така, наивното познание е познанието на непредубедения човек, то е под изключителното влияние на практическите мотиви. В основата му е залегнала вярата, че нещата съществуват обективно такива, каквито ги възприемаме. Познаващият субект е тъждествен с психологическия; мисленето става в представни образи, а не в понятия; между мислене и мислено най-често не се прави разлика; обектността на предмета е непосредствено дадена, а познанието за него е тъждествено с възприятието за него. Езикът на наивното познание е недостатъчно рационализиран.

Следващата фаза, разсъдъчното познание, е познанието на науката, осъществявано е под влиянието на теоретични, а не практически мотиви. Познаващият субект не съвпада с психологическия; мисленето става в понятия; разликата между мислено и мислене съответства на разликата между понятие и представа; обектът е мисловно построена величина. Разсъдъчното познание не работи с непосредствените данни на опита. Неговият език е освободен от непосредственото преживяване и е подчинен на чисто логически и познавателни отношения.

Напрежението, внесено от дуализма на разсъдъчното познание – между вътрешен и външен опит, между теоретичен и практически разум, трябва да бъде успокоено от познаващия субект, който се стреми както към единството на света, така и към единството на собствената си личност. Затова той преминава към третата фаза – на разумното познание, каквото е познанието във философията (метафизиката), намираща се под влиянието като на теоретични, така и на практически мотиви. Познаващият субект отново е интегралната личност. Целта на разумното познание е да изгради едно цялостно отношение към света. На преден план е непосредственото докосване до действителността, т.е. интуицията, която компенсира дефицитите на разсъдъчното познание.

Трите вида познание не са откъснати и не съществуват самостойно; те са отделни моменти на едно и също развитие.

Напречният анализ се занимава със субекта и обекта на познанието. Интуитивизмът е базисната нагласа на изследването на философа; той е на мнение, че реалността е само отчасти рационализируема; в дълбочините си тя остава ирационална и мисленето никога не може да я постигне напълно. Еволюционните движения, творческите синтези и органичните метаморфози, срещани в опита, не могат да бъдат „покрити“ от рационалното ни познание. Тези убеждения на Казанджиев, които той споделя и във философските си есета, го причисляват към интуитивизма и свръхрационализма като представителни за междувоенното време.

Що се отнася до схващането за характера на философията, Казанджиев винаги е отстоявал убеждението си за нейната зависимост от личността на философа и от физиономичните черти на неговото време. Според него е погрешно да се мисли, че може да се дойде някога до една философия, която да се прилага за всяка личност и за всяко време, и че някаква научна философия ще бъде в състояние да измести веднъж завинаги историческия тип философия. Научната философия ще бъде винаги наука, а историческата философия ще си остава винаги мироглед, който разрешава една личност, едно време или една култура, съгласно принципа на индивидуалността, казва той в студията си „Чувство и индивидуалност“ (Златорог”, 1930).

Казанджиев никога не напуска позицията на „систематичното и методично доказване“, т.е. на строго академичното философстване, започнато още с докторската дисертация върху метафизиката на Вилхелм Вунт (1919), намерило и окончателен израз в аргументацията на психологизма при водения у нас спор между него и логицизма.

Същевременно ясно доловима е и втората насока на неговата мисъл: трайното му желание да сближи философията с „непосредственото и спонтанно преживяване и съзерцаване“. Несъмнено става дума за „отливането“ на това непосредствено преживяване в есеистична, т.е. философско-литературна форма. Тематиката е самият живот, специфизиран като „духа на епохата“, „кризата на времето“ и пр.

Философският есеизъм

Спиридон Казанджиев е един от най-добрите есеисти у нас, сдвояващи философия и литература. Той е един от редакторите на списание „Златорог“, където публикува своите есета, станали емблема на българската философска есеистика.

Пред извора на живота (1923) е есето, получило широка популярност сред културната публика между двете войни. То лансира тезата за едно принципно съответствие между външните събития и интелектуално-духовния живот. Това есе на философа изразява едновременно както загриженост от актуалното състояние на живота – от неговата разпокъсаност, фрагментарност, нестабилност, несигурност и пр., така и ясно уповаване на бъдещето. Кризата, обхванала интелектуалния хоризонт ще доведе, надява се философът, до истинско прераждане на ценностите, основната от които е самият Живот.

Другото знаменито есе на Казанджиев, печатано много по-късно пак в „Златорог” – В перспективите на времето (1937), лансира по същество същите представи за близостта и обвързаността на философията с живота, с „днешното време“, като се отбелязва, че тази връзка е била централна тема на Световния философски конгрес в Прага. Казанджиев още веднъж получава потвърждение на насоката на собствените си мисли за победата над теоретическия разум, за новото призвание на философията: да превърне целта на науката в средство на живота, да подчини теоретическия на практическия разум, да даде мироглед на човека, чрез който той става участник в своята съдба, а не играчка на слепи сили, чужди на неговото съзнание и враждебни на волята му. Човекът, твърди Казанджиев, трябва да е влюбен в света и здраво утвърден в живота. Философията е, която може да утвърди мястото му между земята и небето, между смъртта и живота, между миналото и бъдещето и между преходното и вечното.

И така, мисията на философията е да е там, където се организира, а не разглобява животът, нейното дело е творческо и тя участва непосредствено в умонастроението на времето и неговите афекти; или, ако обобщим, за Казанджиев тъкмо философията изразява основните тенденции на духа на времето. Позовавайки се постоянно върху Ницше, подготвил този поврат на философията далеч преди сбъдването му, с хода на годините българският мислител е все по-категоричен, че философията търси не обективната истина извън историческата перспектива, а субективната истина на човека в перспективите на времето и неговата култура. Тя разрешава всеки път метаморфозата на света в човека, затова човекът е бил винаги нейният истински проблем. Без философия човекът би бил фрагментарен, изоставен и изгубен. Само чрез нея той става микрокосмос срещу света като макрокосмос, убеден е българският философ.

Проблеми на образованието

Спиридон Казанджиев е автор на различни текстове – Предимствата на хуманитарното образование (1939), Духът на нашето образование (1942) и др., в които разисква значението на философията като особено важен компонент на хуманитарното образование в средните училища. Философът е убеден, че за отключването и развитието на духовната личност образователното значение на хуманитарните предмети е несъмнено по-голямо от това на „реалните“. Той констатира фактическо отсъствие на хуманитарен дух и силен превес на „реалните“ науки, което обяснява духовната неиздръжливост на българската интелигенция, както и множество други нейни отрицателни черти, представяни обикновено като част от народопсихологическия профил. Казанджиев, напротив, твърди, че сред най-важните условия, които създават интелигенцията на един народ, е характерът на образованието. Според българския философ дефицитът на хуманитарен дух обяснява дори слабите връзки на интелигенцията с народа, едно от най-сериозните самообвинения на интелигенцията. Слабото хуманитарно образование, получили редица „интелигенти“, не е успяло, твърди Казанджиев, да отключи духовните им сили в оная ирационална народна дълбинност, извор на истинско творчество. Интелигенцията става податлива на чужди влияния и не може да бъде годна да води съдбините на своя народ и да отстоява неговите национални интереси. Каква връзка и какъв посредник може да бъде тя между своя народ и културна Европа, пита реторично Казанджиев, когато не е в състояние да разбира тая Европа както трябва, нито пък има оная опора в себе си и оная гъвкавост на духа, които са необходимо условие и за най-скромния успех? С такава интелигенция нашият народ няма никога да заживее духовен исторически живот, е неговият патос.

Психология

В областта на психологията, в която Казанджиев е автор на няколко значителни труда, най-оригиналното и ценно негово изследването е върху военната психология (1943). Създадена е една психология на българския войник, т.е. психология, изградена както на базата на народностната характерология, така и с оглед на специалния контекст. Ръководната мисъл на Казанджиев е, че народната психика е нещо стабилно, трайно и бавно променящо се, откъдето следва тя да бъде разглеждана като основно и постоянно условие за изграждането на една военна психология.

Обширното изследване има обща и специална част. То се опира и на предишни изследвания на Казанджиев върху масовата психология, които запазват своето актуално значение и днес. Особено важен е фактът, че Казанджиев осмисля собствения си опит като боеви офицер в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, което придава автентичност и достоверност на описанието.

В областта на експерименталната психология значимо е едно проучване на Казанджиев, публикувано първоначално в Годишника на Софийския университет от 1934 г. – Периферната теория за афекта и репродуцирането на патогенните афектни преживявания. То коментира учението, според което физиологичните процеси, придружаващи дадено афектно състояние, са негов причинител, а не следствие. Философът изразява становището си за възможностите и границите на експерименталния метод и на съотношението му с метода на самонаблюдението, както и фактическите си симпатии към методите на дълбинната психология.

Други области на специален интерес са психологията на чувствата, психологията на възрастите, както и народопсихологията. Спиридон Казанджиев е едно от най-изявените имена в българската психологическа наука.

Основни съчинения

Книги: Критически опит върху метафизиката на Вилхелм Вунт: научна или историческа философия, София: „Либерален клуб“, 1919 /141 с./; Психология на възприятието, София: „Художник”, 1924 /232 с./, 2-ро – София: Университетска печатница, 1940 /241 с./; Историческо време: кризата в материалния и духовния живот и нашите задачи (Сказка), София: „Хемус“, 1932 /47 с./; А. Страшимиров като народопсихолог, София: „Едисон“, 1932 /22 с./; Кризата и нашите задачи, София: Управление на Софийския гарнизон, 1933 /17 с./; Периферната теория за афекта и репродуцирането на патогенните афектни преживявания, София: Придворна печатница, 1934 /64 с./; Истина и очевидност, София: Придворна печатница, 1936 /98 с./; Пред извора на живота (Д-р Кръстьо Кръстев. Личност и дело. По случай десет години от смъртта му), София: „Хемус”, 1937 /223 с./, 2-ро – 1943 /248 с./, 3-то – София: „Захарий Стоянов“, 2004 /259 с./; Празникът на българската книга, София: „Хемус“, 1937 /8 с./; Знание и вяра, София: „Хемус”, 1939 /220 с./; Срещи и разговори с Йордан Йовков, София: „Наука и изкуство“, 1960 /100 с./, 2-ро – София, „Български писател“, 1980 /123 с./; Философски и психологически съчинения, София: „Наука и изкуство“, 1982 /430 с./; Есета (Из архива), София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 1999 /327 с./.

Le savoir et la foi dans la connaissance scientifique, 1922.

Учебници: Теория на познанието (По лекциите на С. Казанджиев), София: Студентско философско-педагогическо дружество, 1926 /59 с./; Записки по логика (По лекциите на С. Казанджиев), София: Софийски държавен университет, 1936 /168 с./; Записки по психология (По лекциите на Спиридон Спасов Казанджиев), София: Софийски държавен университет, 1938 /400 с./; Обща психология, София: Царска придворна печатница, 1938 /543 с./, 2-ро – 1941 /554 с./, 3-то – 1946 /540 с./; Записки по военна психология (За юнкерите от I спец. кл.), София: Военно-издателски фонд, 1942 /112 с./; Военна психология (Психология на боеца), София, 1943 /366 с./, 2-ро – 1990 /460 с./; Логика (Лекции за студентите от ВУЗ), София: Фонд за подпомагане студентите във висшите учебни заведения, 1945 /231 с./; Естетика (Лекции за студентите от ВУЗ), София: Фонд за подпомагане студентите във висшите учебни заведения, 1946 /210 с./.

Студии, статии: Възможна ли е една научна философия //Златорог, 1920, бр. 7; Поезия и мироглед //Златорог, 1921, бр. 3, 151-157 (също в Български философски преглед, бр. 6, 2016, 113-119); Индивидуализмът на Пенчо Славейков //Златорог, 1921, бр. 8; Страници от психологията на масата //Военен журнал, 1922, бр. 1, 2 и 3; Знание и вяра в научното познание //ГСУ- ИФФ, Т. ХVIII, 1922/23, 1-24; Пред извора на живота //Златорог, 1923, бр. 2; Психология на възрастите //Златорог, 1925, бр. 2-3; Поглед върху делото на д-р К. Кръстев //Златорог, 1929, кн. 4; Чувство и индивидуалност //Златорог, 1930, бр. 3; Между два свята. Кризата в нашата психика. На предела на новото време //Съвременник, 1931, бр. 3; Колективният човек //Златорог, 1932, бр. 8-9; Народ и държава // Отец Паисий, 1934, бр. 10; Национално съзнание //Отец Паисий, 1935, бр. 2; Истина и очевидност //ГСУ- ИФФ, Т. ХХХII, 1935/36, 1-98; В перспективите на времето //Златорог, 1937, бр. 1; Някои културисторически закономерности //Философска мисъл, 1982, бр. 2, 28-38; Пред извора на живота //Философски алтернативи, 1998, бр. 1, 62-69; История и народ //Философски алтернативи, 1998, бр. 1, 69-77; Предимствата на хуманитарното образование //Устрем, 1939, бр. 5; Българските преводи на „Тъй рече Заратустра“ //Философски алтернативи, 2011, бр. 6, 160-172; Духът на нашето образование //В служба на народното образование. Педагогически приноси в чест на проф. Михаил Герасков, София, 1942 (също в Български философски преглед, бр. 4, 2014, 98-114).

Спомени, анкети: Цветан Радославов //Съвременник, бр. 7, 04.11.1931 г.; Един спомен за Левски //Златорог, 1939, кн. 4; „Без музиката съм загубен“ (Из дневника на проф. Спиридон Казанджиев за срещите му с Боян Пенев) //Литературен форум, 1992, бр. 49 (декември); Срещи и разговори с хора на литературата и изкуството //Летописи, 1993, бр. 7-8, 10-35; Карикатурата излиза от морално страдание (Илия Бешков: една анкета на Спиридон Казанджиев, взета през 1946-1947 г.) //Литературен форум, 4-10 януари 1994, 6; В природата се съдържат всички стилове (Борис Денев: анкета на Спиридон Казанджиев, взета през 1946-1947 г.) //Литературен форум, 11-17 януари 1995, 6; Моделът започва да пречи (Иван Лазаров: анкета на Спиридон Казанджиев) //Литературен форум, 18-24 януари 1995, 6; Изкуството преживяваме чрез природата (анкета на Спиридон Казанджиев) //Литературен форум, 1-7 февруари 1995, 6; Вторият кабинет на писателя (Спомени за Йордан Йовков) //Демокрация, 3 август 1997, 6; Етически оптимизъм //Български писател, 20 април 1999, 3; Колективният човек: днешният човек не е човекът на бъдещето, за чиято поява липсват основните предпоставки //Ние, 2001, бр. 10, 17; Яворов //Литературен вестник, 5-11 ноември 2003, 10-11.

Оценъчни текстове

Бънков, Ангел 1941, „Сп. Казанджиев: Психология на възприятието” //Философски преглед, кн. 1, 92.

Бънков, Ангел 1966, Развитие на философската мисъл в България, София: „Наука и изкуство“, 582-636.

Бънков, Ангел 1976, Философски, психологически и естетически възгледи на Спиридон Казанджиев //История на българската философска мисъл, Т. 3, София: БАН, 1976, 92-116.

Бъчваров, Михаил; Димитрова, Нина 1982, Спиридон Казанджиев и неговата студия „Някои културисторически закономерности“ //Философска мисъл, бр. 2, 38-39.

Данков, Евлоги 2001, Как е възможна философията като метафизика на самосъзнателния духовен живот (Философията на Спиридон Казанджиев в историята на българското образование) //Философия, бр. 3, 56-58.

Димитрова, Нина 1982, Философско-психологическите възгледи на Спиридон Казанджиев //Казанджиев, С. Философски и психологически съчинения, София: „Наука и изкуство“, 11-37.

Димитрова, Нина 1992, Философски въпроси на психологията: развитие на психологията в България от Освобождението до 1944 г., София: БАН /209 с./.

Димитрова, Нина 2009, Версии на психологизма – Димитър Михалчев и Спиридон Казанджиев //Философия, бр. 3, 51-56.

Михалчев, Димитър 1936, Сп. Казанджиев: Истина и очевидност (С., 1936) //Философски преглед, кн. 4.

Михалчев, Димитър 1937, Проф. Сп. Казанджиев: „В перспективите на времето“ (Златорог, 1937, бр. 1) //Философски преглед, кн. 1, 95.

Павлов, Тодор 1941, Критика и „критика“ (На литературни и философски теми), София: „Българска книжнина“.

Павлов, Тодор 1965, Философията на проф. Спиридон Казанджиев //Павлов, Т. Избрани произведения, Т. 8, София: БАН, 252-258.

Пеев, Илия 1993, Приносът на Спиридон Казанджиев за развитието на българската военна психология, София: ВИК „Св. Георги Победоносец” /52 с./.

Петрова, Фанка 1997, Гносеологическата концепция на Спиридон Казанджиев //Петрова, Ф. Гносеологическата традиция в българската философска мисъл, София, 90-102.

Стойнев, Анани 1998, Отново и отново пред извора, или есетата на Спиридон Казанджиев //Философски алтернативи, бр. 1, 77-80.

Стойнев, Анани 2004, Отново и отново пред извора //Казанджиев, С. Пред извора на живота, София: „Захарий Стоянов”.

Стойнев, Анани 2017, Спиридон Казанджиев за Пенчо Славейков, София, ИК „Св. Иван Рилски” /136 с./.

Казанджиев, Спиридон „Философски и психологически съчинения” (София: „Наука и изкуство“, 1982) //Философска мисъл, 1986, бр. 4, 121-123.

Нина Димитрова