Атанас Атанасов ИЛИЕВ, български философ, е роден на 1 декември 1893 г. в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град през 1911 г., записва се за студент в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, където слуша лекции и по философия и литература. Оттогава датира и неговото запознанство с Димитър Михалчев, който току-що се е завърнал от специализация в Германия при Йоханес Ремке. Атанас Илиев продължава следването си във Философския отдел на Психоневрологичния институт на Бехтерев в Санкт Петербург. Дълго след този период психологията се явява значима област сред изследователските интереси на Илиев. После за кратко е студент в Швейцария. Продължава следването си в Париж, където ключова фигура във философския живот е Анри Бергсон. Измежду различните идейни влияния, които търпи Илиев, това на Бергсон се долавя най-силно.

През 1918 г. Илиев завършва „философия” в СУ „Св. Климент Охридски”. Между 1923-1924 г. специализира психоанализа във Виена. Особено го вълнува темата за евентуалната приложимост на психоанализата към теорията на изкуството. След завръщането си той учителства, като пише трудове върху педагогическата теория  и учебната практика.

Особено плодотворен период в интелектуалната биография на Илиев са 20-те и 30-те години на ХХ век. Тогава той създава значителна част от своето творчество. Атанас Илиев сътрудничи на сп. „Златорог“, сп. „Българска мисъл“, в-к „Литературен глас“ и др., като е активен и на страниците на „Философски преглед“. През 1934 г. става член на Съюза на писателите.

От 1937 г. Атанас Илиев е преподавател в Софийския университет. През 1943 г. е назначен за доцент в Скопския университет и за кратко е негов ректор. През 1944 г. е избран за редовен доцент по етика и естетика в СУ, а през 1953 г. става професор. Негови са първите учебници по тези дисциплини, написани от марксистки позиции, като те претърпяват няколко издания. След пенсионирането си през 1963 г. той подновява заниманията си в Съюза на българските писатели. Същевременно изнася и кратки курсове от лекции по естетика пред създадения в Народния театър кръжок, пред дейци от кинематографията и т.н. Така се появява и негова студия върху киноизкуството. До края на живота си Илиев проявява активен интерес към проблемите на естетиката и литературната критика у нас. Междувременно сътрудничи на сп. „Философска мисъл“, „Литературна мисъл“, „Език и литература“ и др. Умира на 9 февруари 1985 г. в София.

Основни насоки на философските интереси

Атанас Илиев е изключително плодовит автор, оставил е изследвания в различни области на философията. Неговата основна мисловна нагласа е тази на философията на живота. В своя обзор, озаглавен „Философският живот на новото време“ („Българска мисъл“, 1934) той анализира последните тенденции в световната философия и изтъква все по-голямото значение на „непосредствената преживелица“ в търсеното отношение. Според тази гледна точка философията не следва вече да гледа на действителността sub specie aeternitatis; философът на новото време трябва да търси пътища да се приобщи към реалния живот. Той трябва да заживее като всички хора, да види човешките скърби и радости, да стигне до познанието на света не по пътя на отвлечени спекулации, а по пътя на живото знание. Философът на новото време не живее в бъчва като Диоген, казва Атанас Илиев, не гледа с пренебрежение на жената като Сократ, не се отчуждава от обществения живот като Платон. Вместо да ампутира влеченията на своя дух, които биха го извели до многоликия живот на съвременността, той предпочита да им се отдаде и да изживее многообразието на човешкия опит, твърди философът.

В ранното творчество на Атанас Илиев централно присъствие имат бергсонизмът, ремкеанството и фройдизмът. Общото между фройдизма и бергсонизма той търси в многопластовото виждане на психиката, характерно и за двете концепции, и в значимостта на ролята на безсъзнателното. Реакцията срещу гносеологическия дуализъм и утвърждаването на непосредствения реализъм като гносеологическа позиция пък е допирната точка между ремкеанството и бергсонизма, обединявани от Илиев. На много места в книгите си той говори за общото между Ремке и Бергсон, което за него е основание да съчетава централни моменти от двете концепции. Важно свързващо звено между философията на Ремке и тази на Бергсон, отбелязва Илиев, е понятието опит (experience), почти идентично с понятието „дадено“ при ремкеанците.

Опитът за синтез между бергсонизма и ремкеанството характеризира гносеологическите схващания на Атанас Илиев през 20-те години. Предложен е един интуитивистки вариант на непосредствения реализъм, който установява трайни позиции в трудовете на българския философ до 1944 г. Мени се само съотношението между интуитивния и интелектуалния момент. През 30-те и началото на 40-те години „балансът“ между двете познавателни възможности, присъщ на първоначалния период от творчеството на Илиев, често е нарушаван в посока на все по-пълното утвърждаване на интуитивизма.

Естетика и психоанализа

Връзката между психоанализа и естетика е предмет на изследване в няколко съчинения на Атанас Илиев, ту приветстващ, ту раздвояващ се в оценката си за нейната плодотворност. В първите години на появата на новото средство за проникване в душите, както е наречена от него психоанализата в труда му от 1923 г., Атанас Илиев е по-скоро критичен специално към нахлуването ù в областта на естетиката. С годините критицизмът нараства, за да се утвърди (обяснимо) след 1944 г., но като цяло, фройдистката концепция за характера на творчеството го впечатлява с потенциала си. Той смята, че изкуството освобождава душата на художника от натиска на импулсите на безсъзнателното и, отнасяйки ги в призрачния свят на художествените образи, ги превръща в символи на живата действителност. Творческият поглед на художника според него би могъл да бъде сравнен с погледа на Медузата – той вкаменява съзнателните импулси, като ги отделя от течението на личните си преживявания и им налага печата на извънвременност и вечност.

Проблемите на изкуството (1926) е труд, който също представлява едно „критично приемане на психоаналитичната теория в естетиката“. В него е засегнат и въпросът за характера на безсъзнателното. Авторът привежда различни мнения по проблема, подробно обяснява теорията на Фройд за взаимодействието между съзнателно и безсъзнателно, както и техния динамизъм, без да изказва собствено категорично мнение по проблема. Все пак той смята за методологично значим предлагания от психоанализата разширен обхват на психиката. Резервиран е обаче към определянето на съдържанието на безсъзнателното като предимно сексуално по характера си.

Отношение към дебата психологизъм – логицизъм

През 30-те години най-значимото съчинение на Илиев е Съвременна философия и история на философията (1936). Неговият анализ на съвременните му философски школи е проведен през призмата на изострения тогава спор между психологизма и логицизма. Разгледани са логицизмът на Едмунд Хусерл, интуитивизмът на Николай Лоски, „живото знание“ на Семьон Франк, бергсонизмът, прагматизмът, ремкеанството и мн. др. Посочена е психологистичната или логицистичната им основа. Илиев определя своите позиции като близки до гносеологическия психологизъм на Бергсон, изтъквайки различията му с логицизма на ремкеанството. Но това, което прави труда особено актуален, са поставените от Илиев методологически въпроси – например отражението на посочените философски гледища върху развитието на гносеологичните концепции; върху представите за науката и същността на научните открития и др. В тази връзка е изведен и проблемът за характера на философското творчество, за отношението философски – научни открития, както и за по-общото отношение между философия и частни науки. Според Илиев откривателството във философията не е обобщаване на научните изводи; по-вероятно е спонтанното философско творчество без посредничеството на специалните науки. Оригиналното философско виждане дори изисква отчуждаване (поне временно) на философстващия от наличния научен товар. В духа на философията на живота Илиев търси зараждането на философските идеи в творбите на изкуството, като привежда възгледите на Шпенглер, Кроче и Бергсон в това отношение. Постоянно изтъквана е връзката между философия и живот, която според Илиев следва да бъде конститутивен принцип за всяка философска система.

Философия и изкуство

Един от основните тезиси, развивани от Илиев в средата и края на 30-те години, е този за специфичните взаимоотношения на философията с изкуството. В книгата си Съвременна философия и история на философията (1936), той отделя особено внимание на проблемите за „философските идеи в творбите на изкуството“, „изкуството – предвестник на нови философски идеи“ и т.н. В тази връзка е и неговият коментар на въпроса за тенденциозността в изкуството. Позицията му определено се разграничава от чистия естетизъм. Той смята, че утвърждаването на една идея в художественото произведение може само тогава да попречи на неговата естетическа стойност, когато е изкуствено прибавена, т.е. грубо „пришита“ към него. Мисълта му утвърждава синтетичното вплитане на идеи в изкуството, отхвърляйки естетическия формализъм. Същевременно Атанас Илиев е далеч и от другата крайност – идейност на всяка цена в изкуството. Неговият девиз е: „по-добре изкуство без идеи, отколкото изкуство с банални идеи“. Тривиалността и подражателството са за него не по-малко несъстоятелни за изкуството, отколкото пълната безидейност. Още повече, че между „изкуството без идеи на обикновените художници“ и гениалната художествена творба като израз на нови идеи съществува връзка на приемственост – „зърното“ на тази идейност би могла да се открие според Илиев в предхождащите я обикновени произведения.

От съществен интерес за него е проблемът за възможността изкуството не само художествено да претвори съвременните му философски идеи, но и да подскаже известни идеи на философите. Атанас Илиев е на мнение, че философията е по-първична от изкуството само дотолкова, доколкото може да даде на художника едни или други идеи, които са в състояние да раздвижат душата му и да го подтикнат към художествено творчество. Това е едната страна от взаимоотношенията между философия и изкуство. При нея художествената творба просто популяризира философските идеи, които стават елемент от емпиричния ù материал. Другата страна във взаимоотношенията между философия и изкуство е по-интригуваща за него – ролята на изкуството за зараждането на значими идеи. Силата на изкуството е не само във връзката му с живота, но и в интуитивните прозрения, изпреварващи живота и долавящи отдалеч основните му тенденции, а това обстоятелство може да бъде стимул за нови насоки на философското познание. Така всяко произведение на изкуството, дори и онова, което е чуждо на каквито и да било „философски тенденции“ в този смисъл, е предвестник на едно по-високо познание. И въпросът как художествената интуиция преминава върху плоскостта на философското познание довежда до областта на психологията на „философското откривателство“.

Проблеми на историята на философията

Историята на философията е част, и то твърде важна, неотменна част от философското мислене – това е ръководната идея на Атанас Илиев при изграждането на различните му историко-философски очерци, важен щрих от цялостния му интелектуален портрет. Нерядко историко-философският му поглед е насочен и към националната философска култура, разчитайки на нейното популяризиране на страниците на ежедневния печат. На философското наследство на Димитър Михалчев например той посвещава голяма статия, публикувана в няколко броя на в-к „Заря“ (1941). Цялостен обзор на родната философска мисъл е предложен в статията „Има ли философска мисъл у нас?“, поместена в един от културните ежеседмичници – „Литературен глас“ (1941).

Типологията, която Атанас Илиев предлага на схващанията за историята на философията, е направена въз основа на опозицията психологизъм – логицизъм, отдавайки предпочитание на психологизма поради моста, който той хвърля между философията и живота. Според него фактът, че философските понятия възникват не за да задоволят нуждата от логична последователност, а за да изразят структурата на живота, обосновава психологизма като гледната точка на историята на философията.

Проблеми на психологията

Психологията е друга голяма тема в творчеството на Атанас Илиев. Тази научна област привлича младия български философ още в годините на неговото следване в Психоневрологичния институт на Бехтерев. Бергсоновата философия, построена върху психологически основи, както и общият афинитет към психоанализата през 20-те и 30-те години, също подхранват интереса му към психологията. На проблемите на историята на психологията той посвещава книгата си Двата полюса на човешката душа (1929), както и статията Съвременните учения за душата (1929). Тези произведения имат популяризаторски характер. Илиев не проявява специално-научни интереси към психологията, обект на разсъжденията му са нейните философски аспекти. Взаимовръзката между психология и философия е един от тях. Той отхвърля крайностите в решението на този проблем – „психологията без душа“, дискредитираща според него резултатите от научната психология, както и изцяло „философската ориентировка“ на психологията, предложена от ремкеанството. Българският философ е привърженик на умерения емпиризъм в психологията. За него преждевременното теоретизиране е толкова вредно за научното изследване, колкото и липсата на каквото и да било теоретизиране.

Същността на психичното според Атанас Илиев е недостъпна за интелекта като познавателна способност. Той споделя интуитивизма на Бергсон като приложим в областта на психологията и смята интуитивното прозрение за алтернатива на психофизичния експеримент. Ролята на интелекта Илиев вижда в постепенното приближаване до областта на психичните явления. Като защитник на принципа на живота, на динамичното начало в психологията, Атанас Илиев определя асоциативната психология за анахронизъм. В областта на философията на психологията той прави опит за синтез на ремкеански, бергсонистки и психоаналитични схващания.

Родно и чуждо; народопсихологически проблеми

Културологичните статии и есета на Атанас Илиев са проникнати от патоса за родното, от присъщия на епохата културен национализъм. Според него е настанало времето за едно спокойно изясняване на самобитните начала на българския дух – процес, който би изискал, макар и временно, една културна изолация от европейските влияния. Отстояването на националния стил на културата го мотивира да говори за народностните особености на творческия гений и в областта на науката, да търси начини за обособяването на българската наука като национална.

Атанас Илиев обсъжда и проблема за качеството на българската интелигенция. Проследявайки различните етапи от развитието на следосвобожденското ни общество, той акцентира върху факта, че през първото десетилетие на ХХ век интелектуалният елит у нас се е обърнал към родното като „неизползвана рудница за духовни богатства“, което го е направило автентичен. Но пак в този период е нараснал и броят на недообразованите хора, които променят отношението на народа към интелигенцията, събуждайки неговото недоверие и неприязън. Именно полуинтелигенцията, действайки от името на същинската интелигенция и измествайки последната, е причината за разрива с народа, с истинските му ценности.

След 1944 г.

Естетиката и етиката са основните сфери сред научните интереси на Илиев след 1944 г. Той написва редица статии, студии, монографии по техни проблеми, активно се включва във водените в страната дискусии по въпросите на естетиката. Вълнуват го въпросите за отношението между партийност и художествена типизация в произведението, за перспективното виждане на действителността от твореца, за отношението между форма и съдържание, за националния характер на изкуството. По тези теми той печата редица статии във „Философска мисъл“, „Литературна мисъл“, „Език и литература“ и др. Появяват се и негови по-значими произведения, като Мироглед и художествен мето“ (1965), Развитие на трагичното в старата и новата драматургия (1966) и особено Динамизъм на художествените образи в процеса на художествените обобщения (1973), която е представителна за идеите на Илиев относно изкуството за периода след 1944 г. Основната проблематика в труда се отнася до взаимовръзките между индивидуално и общо в художествените образи, както и до момента на сгъстяване на историческото време в творбата.

Основни съчинения

Книги: Ролята на противоречието във философията на Анри Бергсон, Пловдив: Търговска печатница, 1921 /71 с./; Интуитивната философия като нова форма на интелектуализма, Стара Загора: „Светлина”, 1922 /35 с./; Нови средства за проникването в душата на човека и тяхното възпитателно значение (Реферат), Плевен: коп. печ. „Изгрев”, 1923 /32 с./; Загадката на сънищата и психоанализата на Фройда, София: „Акация”, 1924 /52 с./; 2-ро, 1926 /68 с./; Лимитизъм и монизъм (Философията на К. Ф. Жакоб и понятието за безкрайно малкото), София: „Акация”, 1925 /91 с./; Естетика и психоанализа, София: „Акация”, 1926 /76 с./; Психоанализата и проблемите на съвременната естетика, Ч. 1 – От психоанализата към естетичните проблеми, София: „Акация”, 1926 /76 с./; Проблемите на изкуството (От естетическите изследвания към психоаналитичната теория), София: „Акация”, 1926 /120 с./; Психоанализа, пансексуализъм и изкуство (Критичен очерк), София: „Акация”, 1926 /142 с./; Физиономията на българина и проблемата за родното, София: „Акация”, 1927 /31 с./; Душа и религиозно съзнание, София: „Акация”, 1928 /132 с./; Естетика и грозота: отвратителното и ужасното в изкуството и живота, София: „Акация”, 1928 /67 с./; Двата полюса на човешката душа (Към психологията на доброто и злото), София: „Акация”, 1929 /77 с./; Природа и естетично възпитание, София: „Акация”, 1930 /58 с./; Между изкуството и живота (Естетически опити), София: „Акация”, 1932 /124 с./ Съвременна философия и история на философията, София: „Добромир Чилингиров”, 1936 /169 с./; Личност, народност и култура (Статии по философия на културата и социална етика), София: „Художник”, 1937 /87 с./; Критика на учебната ни теория и практика: от евристично гледище, София: „Книпеграф”, 1937 /83 с./; Философията на Бенедето Кроче: изложение и критика, София: „Български подем”, 1942 /314 с./; Национално възпитание, София: Министерство на народното просвещение, 1944 /261 с./; Основни насоки в съвременната естетика, София: Дирекция на народната култура, 1945 /112 с./; Същност на изкуството, София: Министерство на информацията и изкуствата, 1946 /128 с./; Литературно-критични и теоретични статии, София: „Български писател”, 1976 /199 с./; Литературно-критични и теоретични статии. Спомени, София: „Български писател”, 1983 /348 с./; Критически студии, София: „Наука и изкуство”, 1989 /216 с./; Есета (Из архива), София: АИ „Проф. Марин Дринов”, 1995 /119 с./; Mуsticisme et connaissance (Essais), Sofia: Koultoura, 1939 /168 с./; Le bergsonisme: Une philosophie prospective, Sofia: L’Essor bulg., 1941 /166 с./.

Учебници: История на естетиката от 19 и 20 векове (Записки), София: Фонд за подпомагане студенти във висшите учебни заведения, 1948 /250 с./; Етика, Ч. 1, София: „Наука и изкуство”, 1950 /247 с./; 2-ро – 1952 /208 с./; Етика, Ч. 2, София: „Наука и изкуство”, 1952 /192 с./; Етика, Ч. 1-2, София: „Наука и изкуство”, 1954 /494 с./; 2-ро – 1956 /408 с./; История на естетиката, София: „Наука и изкуство”, 1954 /194 с./; 2-ро – 1958 /296 с./; Естетика, София: „Наука и изкуство”, 1955 /258 с./; 2-ро – 1958 /272 с./.

Студии, статии, предговори: Безсъзнателното в нашия емоционален живот //Златорог, 1923, № 5; Фуйе и съвременната психология //Фуйе, А. 1926, Удоволствие и страдание, София: „Акация”; Зовът на родината //Изгрев, 1926, № 40; Конфликтът между родното и чуждото //Изгрев, 1926, № 49; Бергсон и съвременната култура //Бергсон, А. 1928, Въведение в метафизиката, София: „Акация”; Психологията на Рибо //Рибо, Т. Гневът: същина, прояви, причини, лекуване, София: „Акация”, 1929; Съвременните учения за душата //Българска мисъл, 1929, № 1; Природа и изкуство: два източника на естетични емоции //Философски преглед, 1929, № 1; Божественият хермафродизъм. Психологичен очерк //Българска мисъл, 1929, № 5-6; Лице и маска //Философски преглед, 1930, № 3; Култ на плътта (Психологически опит) //Философски преглед, 1933, № 2; Сексомесиянството у нас //Литературен глас, 1933, № 206; Художествената творба като организувана целост //Философски преглед, 1934, № 2; Форма, съдържание и интуиция като естетически проблеми //Философски преглед, 1934, № 5; Философският живот на новото време //Българска мисъл, 1934, № 3; Психология на съвременната любов //Философски преглед, 1935, № 2; Религия и наука //Духовна култура, 1935, № 63; Пол и литература //Златорог, 1935, № 8; Народностно обособяване на българската култура //Българска мисъл, 1936, № 1, също във Философски алтернативи, 1995, № 2; В глъбините на сетивното //Златорог, 1937, № 10, също във Философски алтернативи, 2012, № 4; Расовият характер на културата //Отец Паисий, 1937, № 8; Философската интуиция като изкуство //Златорог, 1938, № 6; Тоналност на художественото творчество //Философски преглед, 1938, № 5, също във Философски алтернативи, 2006, № 1; Импресионизъм и експресионизъм (Ликвидационни бележки) //Златорог, 1938, № 10; Динамично и статично схващане на родната култура //Отец Паисий, 1938, № 9; Историята на философията като философско мислене //Българска мисъл, 1939, № 1, също във Философски алтернативи, 2010, № 6; Процепи в народната ни психика (Културно-исторически очерк) //Училищен преглед, 1939, № 1, също в: Модерната география на културата. Родно и чуждо (съст. А. Вачева, Варна, LiterNet, 2006); Духът-вампир в съвременната култура //Златорог, 1939, № 2; Човекът-маса като творец на нова култура //Златорог, 1939, № 9; Проблемата за психологията на съвременните българи //Просвета, 1940, № 7; Философските възгледи на Бергсона //Философски преглед, 1941, № 1; Има ли философска мисъл у нас? //Литературен глас, 1941, № 513, също във Философски алтернативи, 2010, № 6; Философското дело на проф. Димитър Михалчев //Заря, 23, 24, 25 и 26.12.1941, също в Български философски преглед, 2011, № 1; Есеизмът в България //Изкуство и критика, 1941, № 4-5, също във Философски алтернативи, 2005, № 1; Теоретически усилия на един есеист //Изкуство и критика, 1942, № 5-6; Интелигенция и народ //Просвета, 1942, № 8-10; Националното възпитание //Просвета, 1943, № 5; Стадното чувство във времена като нашето //Златорог, 1943, № 3; Познавателната функция на изкуството и отношението ù към научното познание в светлината на учението на И. П. Павлов за двете сигнални системи //Философска мисъл, 1954, № 6; Развитие на трагичното в старата и новата драматургия //Известия на ИФ, Т. XII, 1966; Перспективно виждане в процеса на художественото творчество //Философска мисъл, 1966, № 2; Психоанализа и изкуство //Философска мисъл, 1968, № 5; Художественото творчество и учението на И. П. Павлов //Философска мисъл, 1969, № 5; Динамичност на художествените образи в процеса на художествените обобщения //Известия на ИФ, Т. ХХI, 1973; Критични размисли върху някои страни от естетиката на Бенедето Кроче //Философска мисъл, 1975, № 10; Интуитивни моменти в художественото творчество //Философска мисъл, 1985, № 3; Есето //Философски алтернативи, 1995, № 2.

Рецензии, отзиви: Пред извора на живота от Сп. Казанджиев //Златорог, 1938, № 1; Николай Райнов като естет //Философски преглед, 1939, № 1; „Философия и социология” //Философска мисъл, 1945, № 3; Книгата „За някои особености на естетичното като обективно качество и като образ” //Философска мисъл, 1964, № 4.

Оценъчни текстове

Бънков, Ангел 1942, „Ат. Илиев: Философията на Б. Кроче” //Философски преглед, № 4.

Бънков, Ангел 1945, Бергсонизмът в България, София: „Изгрев”.

Бънков, Ангел 1966, Развитие на философската мисъл в България, София: „Наука и изкуство”.

Димитрова, Нина 1989, Панорама на идеите на Атанас Илиев //Илиев, А. Критически студии, София: „Наука и изкуство”.

Илиев, Никола 1929, Между Бергсон и Ремке (за един български труд върху душата и религиозното съзнание) //Философски преглед, № 1.

Илиев, Никола 1930, „Ат. Илиев: Интуицията при обучението в средните училища”; 2/ „Интуиция и метафора” //Философски преглед, № 4.

Илиев, Никола 1931, „Ат. Илиев: Метафизика и позитивизъм” //Философски преглед, № 5.

Михалчев, Димитър 1937, „Атанас Илиев: личност, народност и култура” //Философски преглед, № 2.

Стойнев, Анани 1995, Есетата на Атанас Илиев //Илиев, А. Есета. Из архива, София: АИ „Проф. Марин Дринов”.

Атанас Илиев и бергсонизмът //История на философската мисъл в България, Т. 3, 1976.

Илиев, Атанас: „Критически студии” //Философска мисъл, 1989, № 12.

Нина Димитрова