Иван Недев ГЮЗЕЛЕВ е роден на 24 юни 1844 в Габрово. Основно образование получава в родния си град. По препоръка на своя учител Т. Бурмов и със стипендия от Св. Синод на Руската православна църква е изпратен като надарен ученик да продължи образованието си в Херсонската духовна семинария в Одеса. В семинарията постъпва през есента на 1860 г., а завършва пълния курс на обучение през 1867 г. Със стипендия на В. Априлов през същата година продължава образованието си във Физико-математически факултет на Новорусийския университет в Одеса, който завършва през 1871 г. От учебната 1871/72 г. работи като учител в първата реална гимназия в Габрово, като е един от основателите на гимназиалното образование у нас. За активна народополезна дейност по време на Априлското въстание през 1876 г. е арестуван от турските власти.

След Освобождението Гюзелев заема редица публични длъжности в новооснованата държава: училищен инспектор на Търновската губерния (1878/79 уч. г.), народен представител и секретар на първото Велико народно събрание във Велико Търново (1879), министър на просвещението (1880), председател на Върховната сметна палата (1880-1894). От 1894 г. изцяло се отдава на обществена, публицистична и научна дейност, като редактира „Църковен вестник” (1904-1906), издава сп. „Задружен труд” (1902-1906).

Още през 1868 г. Гюзелев е избран за спомагателен , през 1875 г. – за дописен , а през 1884 г. и за редовен член на „Българското книжовно дружество” (БКД), респ. академик в БАН. Бил е ръководител на Математическото (техническото) отделение на „Чиновническото кооперативно спестовно-застрахователно дружество” в България, както и основател и редактор на тримесечния му лист. Членувал е във „Физико-математическото дружество” в България. Той пише учебници по физика и математика. Създава оригинално „Елементарно ръководство по изчисляване премиите и резервите при жизнезастраховането” (1911). Награждаван е с орден „Св. Александър” V ст. (1888), IV ст. (1889) и III ст. (1900). Почива на 6 октомври 1916 г. в София.

Научните интереси на Гюзелев са разностранни. След напускане на Сметната палата през 1894 г. той се е занимавал със специални и общи въпроси на математиката, физиката и логиката, а след това се преориентира към към въпросите на философията, на която посвещава редица съчинения през последните години от живота си. Заниманията с нея представляват своеобразен опит за завършване и затваряне на собствения му познавателен хоризонт, разгърнат между религиозната вяра и естествената наука. Философските му идеи не са самоцелен опит за създаване на философска система на български език, а усилие да се свържат в синтез възгледите на един вярващ човек и ученият, работещ в полето на естествената наука. Между тези две трудно сводими перспективи в живота на българския просветител е съществувало напрежение, което е трябвало да бъде снето. Философията на Гюзелев осъществява тази задача, като се превръща същевременно и в „първата завършена философска система на български език“ (Михалчев, 1942).

В една от първите си философски работи – Взаимодействието между физическия и психическия мир, Гюзелев се опитва да проблематизира широко разпространената теза, че психиката е зависима от физиологията и физическите условия, като я отрича напълно. Примерите, които той дава, са коректни и звучат познато – от наследствените фактори, които ни влияят, през географско-климатичните условия, та до устройството на сетивните ни органи. Обобщението е следното: Тая пълна зависимост на духовната природа от физиологическото устройство на неговия организъм е била съзнавана още в древните времена и е изразена в знаменитата латинска поговорка „mens sana in corpore sano“, с която е изразена идеята, че нормалният психически мир на човека е продукт от нормалното развитие на организма му. Гюзелев отрича този така популярен труизъм в началото внимателно, а към края на статията и по-радикално. Междувременно той преформулира това популярно гледище така, че то да звучи твърде опростено и наивно: Материалистите именно утвърждават, че усещанията, а следователно и самото съзнание, са продукт или функция от мозъка и нервите също тъй, както например жлъчката е продукт от черния дроб. Първият му контрааргумент е, че човек прогресира и се усъвършенства духовно много бързо в сравнение с околния свят, който е константен и непроменлив. Така, ако приемем, че постоянните и непроменливи условия във физическия свят напълно обуславят една в променяща се и усъвършенстваща се човешката психика, изпадаме в противоречие. Втори аргумент Гюзелев изнамира във факта, че всъщност човек, благодарение на своето духовно развитие, все по-мащабно променя околния свят, което дава основание да говорим за обратно отношение – духовното по същество променя физическия свят: Не ще и дума, че това въздействие на човека върху външната природа бива толкова повече силно и чувствително, колкото на по-висока степен се намира той в интелектуално отношение. В подкрепа на горните разсъждения той привежда множество реални примери от най-различни области, като този за лекуването чрез внушения и изобщо влиянието на психиката върху състоянието на тялото (когато Гюзелев е писал статията, терминът „психосоматика“ още е не е бил измислен). След като вече е проблематизирал материалистическото гледище, Гюзелев предлага основната си теза, която ще се повтаря непроменена във всичките му съчинения: всичко в познанието е продукт на нашите усещания, не може да бъде сведено до нищо друго и не можем да знаем със сигурност нищо друго. Предвид важността на тезата още един цитат е оправдан: Строгият анализ показва, че всички тъй наречени физически тела или предмети не са нищо друго, освен комплекси от известни усещания, зад които ние никога не сме били и няма да бъдем в състояние да проникнем, за да узнаем причината, която произвежда в нас тия усещания. Очевидна е аналогията с английския емпиризъм и по-специално с философията на Дж. Бъркли. Оттук Гюзелев приключва с понятието за материален свят изобщо, като се оказва, че той всъщност е точно толкова интелектуален, колкото са нашите усещания, идеи и представи, защото в крайна сметка се свежда единствено и само до тях. Взаимодействието между психическия и физическия мир е решено чрез ликвидация на последния.

В този първи кратък текст ясно се вижда основната тема във философията на Гюзелев както и гъвкавата му мисъл. Несъществуването на материята и свеждането на всичко до субективни усещания е центърът, около който гравитират идеите му, изложени по-нататък. Всъщност трактатът  „Елементи на познанието”, започва твърде сходно с изложеното дотук. В него обаче отношението между психически и физически свят е облечено в по-прецизна терминология, с чиято помощ Гюзелев вече говори за противоречие между материализма и идеализма. В предговора той ясно казва това, което ни е вече познато: че всичко, което наричаме физически мир, в основата си не е нищо друго освен проявата на нашето съзнание във вид на усещания (Гюзелев, 1904).

Елементи на познанието е най-обемният и съдържателен труд на българския философ и донякъде напомня по своята форма трактат по геометрия, като аналогията с Евклидовите Елементи съвсем не би била погрешна. Гюзелев го е завършил през 1899 г., въпреки че е издаден пет години след това. В тази разделена на две части книга Гюзелев разглежда подробно усещанията, представленията и идеите като градивни елементи, чрез които познанието е „сглобено“ в човешкия ум. Във втората част той се спира по-подробно на идеи като пространство, време, причина, материя, външен свят (тук акцентът е особено силен), енергия, еволюция, съзнание и пр., като интересът към тях е изцяло продиктуван от ролята им в процеса на познание и научен напредък. Гюзелев разглежда надълго и широко техния произход, приложение и граници, както и взема отношение спрямо различни философски, психологически и естественонаучни теории, свързани с природата на тези понятия. С тях той неизменно работи и в останалите си съчинения и е един от първите български философи, който е така взискателен и строг в определянето на собствения си инструментариум по толкова прецизен и разгърнат начин.

Според Гюзелев процесът на познание започва от неизвестен за нас източник, от който получаваме усещания, които се задържат в съзнанието като представи („представления”), а групирането на различните прости и сложни представи и усещания създава идеите. Тук очевидно имаме една съвсем неоригинална емпиристка конструкция, която можем да видим доведена до съвършенство при Хюм в неговата класификация на различните видове впечатления и идеи. Преди това, разбира се, същата тема е развита в различна степен и вариации от Лок и Бъркли. Гюзелев прави свое собствено и оригинално изложение на този познавателен процес. В анализа на усещанията (прости и сложни) и огромното им разнообразие във връзка с петте сетива намират място теми като ролята на мускулните усилия, разликата между усещания и чувства, степените на чувствителност у различните хора, границите на усещане, оптическите измами, локализацията и т.н. Също така в детайли са разгледани в отделни раздели представите и идеите, както и законите за тяхното образуване – асоциация и сравняване, което се разделя съответно на различаване и оприличаване. При образуването на сложни идеи, което Гюзелев нарича най-общо „мислене“ (пасивно и активно), се повдига за пръв път и въпросът за истината. Според възгледа на Гюзелев сложните идеи са всъщност логическите съждения, образувани от свързването на прости идеи, като тяхната специфика е, че отразяват определени факти. Като синоними за сложни идеи той изброява множество техни „частни наричания“ като „положения, предложения, предположения, определения, аксиоми, постулати, теореми, закони, утвърждения, отрицания и т.н.“ (Гюзелев, 1904). Последното е особено интересно и показва оригиналност в позицията на българския философ. Така сложните идеи се оказват носителите на истината, като, за да са истинни, те трябва да отговарят на две изисквания: 1/ съставните им части да са реални, т.е. да са проследими до конкретни усещания; и 2/ получената сложна идея също трябва да отговаря на реално състояние на съзнанието, т.е. трябва да може да е част от вътрешния или външен ни опит. Второто условие е трудно приложимо към положенията в математиката, но Гюзелев се опитва да преодолее този проблем, като изтъква, че те са изведени от реални аксиоми с помощта на закона за непротиворечието („основният закон на мисленето“ според философа) и следователно дори да не сме в състояние да проверим непосредствено в опита, например, че две линии, перпендикулярни към трета, са успоредни, то въпреки това идеята е истинна.

Гюзелев добре е познавал идеите на английските емпиристи, като сред тях цитира най-често Бъркли и Дж. Ст. Мил. Изобщо забележителна е способността му да влиза задълбочено в детайли, както и без съмнение много доброто познаване на актуалните за деня психологически и философски теории. Забележителната ерудиция на Гюзелев адекватно се свързва с примери от всевъзможен характер, които показват освен огромната му начетеност, също и живостта на неговото въображение. Така например, той се спира на въпроса за това дали умът на животните работи с идеи, като стига до положителен отговор на този въпрос, който освен това е и добре обоснован с възможността на животните да предвиждат бъдещи състояния и действия, благодарение на което предварително определят поведението си според дадена цел. За подобна „проективна“ работа на ума не са достатъчни само усещания и представи. В друг случай говори за развитието на детския говор във връзка с генезиса на езика, за отношението на знака към идеята (начертана линия на дъската към идеята за права линия), за отглаголните съществителни и т.н. Гюзелев е истински философ, който с лекота, без никога да е получавал философско образование, се движи в най-сложните понятия и проблеми на световната философска традиция.

Забележително е също това, че Гюзелев не следва учението на Бъркли сляпо. Така например в частта за общите идеи той всъщност го критикува, обвинявайки го, че опитвайки се да си представи или въобрази една обща идея, той всъщност се опитва да я превърне в представа или образ, каквато тя не е. Поради това и Бъркли стига до неуспех. Според Гюзелев, за разлика от ирландския философ, общи идеи съществуват, като с това той е по-близо до концептуализма на Лок. Гюзелев не подражава на Бъркли, като в неговата философия намира най-близкото до онова, което самият той мисли и се опитва да изрази. Затова и не е коректно да се твърди, че Гюзелев копира идеите на Бъркли, че ги пренася в българската философска традиция и че последният бил негов „учител“.Това, което мисли Гюзелев, вече е мислено преди него и той няма какво друго да направи, освен да го представи добросъвестно като част от собственото си интелектуално усилие за осмисляне на света и познанието. Самия подход на Гюзелев е оригинален, макар от съдържателна гледна точка той наистина се движи доста близо до идеализма на Бъркли.

След като полага основите на своята философска система в Елементи на познанието, Гюзелев се заема с осмислянето на основните философски въпроси. Такъв, разбира се, е проблемът за границите на познанието. В духа на емпиризма Гюзелев категорично отрича наличието на вродени идеи, които, както видяхме по-горе, са резултат от съзнателното свързване на представи. Човек става съзнателен благодарение на самосъзнанието: Съзнателното състояние на човека започва собствено от момента, когато у него вече се образува идеята за неговото собствено „аз“. Тая идея се образува чрез отвличане общите черти на еднородни усещания също тъй, както се образува и всяка друга идея („Границите на знанието”). Малко след появата на самосъзнанието в ранна детска възраст човек стига до т.нар. наивен реализъм, според който съществуват неща вън от съзнанието, пораждащи нашите вътрешни усещания. Ние не сме причина на собствените си усещания, а ги получаваме „отвън“. Гюзелев бърза да обори това виждане, като показва, че цялото знание, с което разполагаме, е състояние на съзнанието и нищо външно в него не може да бъде открито. Остава обаче въпросът за причината на тези наши състояния. Обичайната погрешна хипотеза е тази, според която причина за нашите усещания е външно и независимо съществуващата материя. Според Гюзелев материалистически настроените учени не са нищо повече от „заблудени метафизици“, които приемат за съществуващо нещо, което по никой начин не може да бъде доказано. Освен това те неправомерно използват тази фиктивна идея (материята) като обяснителен принцип за всичко, превръщайки я така в своеобразен кумир на познанието. Според Гюзелев това е първата и най-съществена граница на познанието, а именно, че не можем да стигнем до източника на усещанията, без да изпаднем в заблуда и опасност от прекланяне пред фиктивна идея – материята. В тази връзка нашият философ се е отнасял твърде скептично към опитите всичко в естествената наука да се сведе до движение на атомите, характеризирайки тази част от физиката като „метафизическа фикция“. Въпреки това отрицание остава идеята за съществуването на причина зад усещанията. Така навлизаме в темата за причинността и въпреки че не ни е дадено да проникнем в причината за усещанията, тя провокира мисленето на Гюзелев в разнопосочни и противоречиви проекции. От една страна, следвайки добре познатите идеи на Хюм, той ще отрича реалното съществуване на причинно-следствена връзка, а от друга, непоследователно като всеки човек, ще продължава да мисли в нейните форми. Ако първата и основна граница на познанието е, че то не може да надхвърли усещанията, то има още две, които според нашия философ са относителни и променливи – това са несъвършенството на сетивните ни органи и самото разширяване на познанието, което не позволява на отделния човек да знае твърде много на фона на познанието, което притежава човечеството като цяло.

Свеждането на всичко до състояние на съзнанието автоматично води след себе си радикален психологизъм, който във философията на Гюзелев е непоследователно прокаран поради двойственото му и противоречиво отношение към причинността, както и заради приемането на обективно съществуващ „свят“. В разглежданата статия за границите на познанието се аргументира и тезата за субективния характер на природните закони. Те се представят като продукт на субективното мислене, защото иначе остава да са част от непознаваема, мистична външна реалност: Всякой физически закон не е друго нищо, освен еднообразие в произлизане на явленията… Между това физическите закони или еднообразия не са нищо друго, освен обобщения на нашето собствено съзнание. Ние наблюдаваме явленията; това ще рече ние наблюдаваме нашите собствени усещания (Пак там). Заедно с това се прокарва и едно твърде бедно, редуцирано до работата на ума, понятие за познание изобщо, което според Гюзелев не е нищо друго освен наблюдение и установяване на определени сходства и еднообразия в усещанията. Достигането до законите на природата не е нищо друго освен установяването на постоянството и повторяемостта на случващото се в съзнанието, като по този начин за каквото и да било търсене на причини в науката не може да става дума. Гюзелев атакува съществуването на каузални връзки по начин, добре познат от философията на Хюм – нищо в опита не съответства на идеята за каузална връзка. Към това той добавя и свои аргументи като този например, че законът за причинността противоречи на закона за запазване на енергията, тъй като първият предполагал възникване и унищожаване, а последният утвърждавал точно обратното – че нищо не възниква и не се унищожава, а само се видоизменя. Накрая се предлага законът за каузалността да бъде изхвърлен от науката, която само можела да спечели от това. Последвалата забележка на Гюзелев не звучи утешително: Знам, че вследствие закоренелия навик у хората, те ще погледнат с недоверчиво око на предложението, което правя за изхвърляне от науката принципа на причинността. Но няма що да се прави, когато самият интерес на науката изисква това (Пак там). Черта от непоследователния подход на Гюзелев е това, че малко след като изхвърля причинността от науката, той отново се насочва към въпроса за причината и произхода на собствените ни усещания. Това в крайна сметка ще го доведе до неговия опит за проникване в обективния свят.

Гюзелев подготвя трактата Светът като продукт на съзнанието (Трактат върху същността на научното знание) като своеобразно продължение на Елементи на познанието, а неговата цел е да развие критиката на идеята за съществуването на външен за съзнанието материален свят. За тази цел той отново повтаря много голяма част от вече написаното в предишния му трактат. Разликата тук е в подредбата и детайлите. Още в предговора Гюзелев поставя темата в историческия контекст на дебата между материалисти и идеалисти, като слага себе си до Бъркли и Мах, съответно посочвайки главните съчинения, с които тези философи полагат споделяната от Гюзелев позиция на „научна основа“. Всъщност по-голямата част от трактата се занимава с множество емпирични доказателства за това, че целия човешки опит се свежда до усещания и неволни изводи от тях, като е налице в голяма степен на повторение при разсъжденията и изводите от Елементи на познанието. И тук ерудицията на българския философ не подлежи на съмнение. Извън основните емпиристки положения, които вече бяха описани, би било полезно да се отбележат допълнително няколко момента. Когато в първа глава на първата част (Областта на усещанията и представленията) Гюзелев говори за „коренни свойства на нещата“, всъщност той има предвид т.нар. първични качества. Това, което той прави, е да повтори ходовете на Бъркли при свеждането на всички качества до вторични, т.е. такива, които зависят изцяло от възприемащото съзнание, а не от предполагаем материален обект извън него. В терминологията на Гюзелев първични и вторични качества се артикулират като „коренни“ и „случайни“ свойства на предметите.

Друг интересен въпрос, който се разглежда в трактата, е този за прогреса в науката, който, веднъж повдигнат, води до недоразумения с голям мащаб. Как, ако всичко е част от субективното съзнание, се стига до прогрес и постигане на нови научни открития? За пример Гюзелев широко използва откритията в химията, физиката и геологията. Ако фактите в науката са просто нови групи от усещания, как се обяснява тяхната първоначална поява? След като са реални, те следва да са били вече постоянно възприемани от някого, т.е. да не са „нови“. Това съвсем не се съгласува с понятието „ново“, като нещо, което не е било преди, но се е появило, за да бъде едва от определен момент нататък. За да отговори на тези въпроси, Гюзелев се връща отново към Бъркли с кратък историко-философски ракурс, редуцирайки горните въпроси до по-общия проблем: Всичко се свеждаше към това да се отговори какво става с нещата, които не се възприемат от никого във вид на усещания; съществуват ли те тогава, или не? („Светът като продукт на съзнанието”). В случая с новите работи, това са нещата, които до определен момент никой не е възприемал, но доколкото са реално съществуващи неща, те трябва да са били нечия перцепция! Чия? С други думи, те или не съществуват изобщо и не могат да съществуват, което е безсмислица, или следва да съществуват благодарение на някакво специално усещане или идея, различно от субективните усещания и идеите, които разглеждахме досега. Гюзелев не е съгласен с допускането на Бъркли, според което нещата винаги са налице, независимо дали хората ги възприемат, или не, защото всичко се възприема непосредствено по всяко време от Бога. В този момент, според българския философ, Бъркли е повредил своята философия, допускайки това решение непоследователно и от безизходица: С това, въведено по неволя, предположение Беркли е компрометирал своята философия, защото не е издържал докрай строгия логически анализ, с който тъй щастливо е почнал да философства (Пак там).

Гюзелев се заема да поправи това, което Бъркли е объркал. В този си опит той за пореден път повтаря редукцията, при която всичко се свежда до усещания и неволни изводи от тях. Единственият възможен отговор на въпроса какво се случва с писмото, след като го пусна в пощенската кутия и никой не го възприема, се оказва този, свързан с навика. Очаквам то да стигне до подателя или да го видя отново, ако отворя пощенската кутия, защото така се е случвало и преди. Разчитам на паметта и навика, които ми казват, че нещата, които съм възприемал, дори след прекъсване на възприятията, ще ги възприемам отново по силата на някакво необяснимо еднообразие на случващото се. Гюзелев признава, че това е увереност на познаващия субект, а не е „положителна достоверност“, каквото и да значи последното: Увереността ни, че при едни и същи условия ние ще перципираме предмета в същия вид, в който сме го перципирали и по-напред, с нищо не се отличава от увереността ни за еднаквото повтаряне на явленията при едни и същи условия (Пак там). Гюзелев е по-радикален от Бъркли, защото така наистина излиза, че когато нещо не се възприема от никого, то реално не съществува. Така излиза, ако разсъждаваме на всекидневен език. Гюзелев се запъва и казва, че подобен начин на разсъждение и питане не е уместен. Важните въпроси, които зададохме по-горе и на които Гюзелев се беше захванал да отговаря, в крайна сметка се оказват нелегитимни в познавателно отношение, безсмислени: нека пристъпим към разрешение на въпроса, какво става с предмета, когато ни едно съзнание не го възприема; продължава ли той да съществува, или изчезва безследно и след това пак получава ново съществуване? В отговор на това ще кажа, че никой няма пълно право да задава такъв въпрос, че тоя въпрос е даже съвсем безсмислен. Защо? Защото със самото му задаване ние приемаме предварително и бездоказателно, че предметите имат обективно съществуване (Пак там). Решението на Гюзелев да снеме изобщо питането не е по-убедително от решението на Бъркли. То би било убедително, ако Гюзелев можеше да предложи подход, чрез който да говорим за този проблем по смислен начин. Българският философ не разполага с такъв подход и това именно е причината често пъти самият той да звучи противоречиво в своите разсъждения – хем всичко е усещане, хем говори непрекъснато за външни предмети и техни качества; хем няма каузалност в света, хем непрекъснато търси причините за едно или друго. Снемането на въпроси под предлог, че са безсмислени, съвсем не значи, че те действително са такива, нито значи, че сме ги овладели, а още по-малко, че сме им отговорили. Да определяш централни въпроси като безсмислени, означава, че претендираш за удобен теоретичен монопол над смисъла, което може и да е легитимно в областта на научната методология или религиозната догматика, но във философията е опасно и вредно.

Втората част от Светът като продукт на съзнанието повтаря в по-големи детайли сюжета от Елементите, но и добавя някои моменти. В нея се разглеждат отново редица сложни идеи, които неизменно се свеждат до продукти на субективното съзнание и винаги с помощта на добре познатата ни редукция до субективни усещания. Заедно с това обаче Гюзелев е неуморим в привеждането на примери предимно от областта на физиката и астрономията, особено в частта, в която се разглежда субективната природа на пространството, времето и движението. Ценни в този текст са именно опитът и гледната точка на професионалния физик в стремежа си да покаже, че материя и външен свят всъщност не съществуват. Един от акцентите, на който следва да се обърне внимание, е усилието на Гюзелев да докаже несъстоятелността на еволюционната теория и начинът, по който във връзка с това повдига проблема за абсолютното съзнание. Теорията за „еволюцията на вселената“, при която се смята, че съзнателното произлиза от несъзнателното, би следвало да бъде отречена след и според теорията на Гюзелев. Българският философ и физик знае, че философията му противоречи напълно на идеята за еволюция и се заема да разреши този проблем, оборвайки съвременната наука в тази ù част. Според него допускането, че „несъзнателната“ природа предхожда съзнателната, не е логично. Всички доказателства в полза на еволюционната теория са „наши“, т.е. те са феномени на съзнанието и няма начин да разберем дали им съответства нещо друго, в случая една несъзнателна природа. Всъщност проблемът на еволюционната теория е общият проблем на всяко едно познание за външни предмети – то не се гарантира от нищо друго освен от съзнанието, в което е затворено. Това прави въпроса за неговата независимост от това съзнание безсмислен. Можем да си представим една мъртва, материална природа без съзнание, но тази представа е фиктивна и нереална, доколкото реалността се гарантира от възприятията на съзнаващото същество, т.е. няма реалност там, където няма съзнание.

В последната част от трактата Гюзелев поставя въпроса за съзнанието изобщо. Според него „съзнанието не е идея, а е такъв елемент, който създава идеите“ и тъй като то произвежда идеите за пространство, време, движения и т.н., то няма как да е подчинено на тези идеи. Следователно съзнанието не е в пространствено-времевия континуум, а е в някаква по-особена област, чието съществуване се оказва проблем за познанието, което е ограничено до усещанията. Усещаме ли съзнанието? Отговорът е отрицателен, но въпреки това Гюзелев твърди, че сме в състояние да допуснем, без да сме сигурни, съществуването на абсолютно съзнание, което съществува обективно, независимо от усещанията ни. На пръв поглед това отрича цялата теория на Гюзелев или поне я връща към онова място, където последният се беше разделил с Бъркли. За да разреши тази трудност, Гюзелев отделя не малко внимание на въпроса в последната част от Светът като продукт на съзнанието, като в общи линии написаното е повторено и развито в разгърнат вид в последния му трактат – Абсолютното съзнание, довършен в груб вариант през 1914 г. и издаден посмъртно след редакция от  Д. Михалчев през 1942 г.

Гюзелев търси отговор на въпроса „Що е съзнание?“ с помощта на идеята за абсолютна, обективно съществуваща независимо от нас същност: нашето собствено съзнание не е нищо друго, освен слабо отражение на едно съвършено съзнание („Абсолютното съзнание. Опит за проникване в областта на обективния свят”). Преди да премине към същността на въпроса, българският философ повтаря голяма част от основните си положения, описани до момента. Той всъщност е изправен пред следната дилема: ако има обективно съществуващо каквото и да е нещо, то не би могло да бъде предмет на мисленето, защото последното е единствено и само субективно. Ако пък допуснем, че можем да мислим нещо, каквото и да е обективно, то от това автоматически следва, че въпросното нещо е субективно поради факта, че е част от съзнанието ни. Следователно или не съществува нищо обективно, или, ако допуснем съществуването му, то не бихме могли да го мислим по никакъв начин. То трябва да остане напълно непознаваемо „нещо в себе си“. Гюзелев се опитва да излезе от тази дилема с помощта на някои остроумни, но не достатъчно убедителни стъпки. Въпреки че е отрекъл причинността, той отново пита за източника на нашите усещания. Не ги пораждаме ние, пасивни сме спрямо тях, като те идват до нас „отнякъде“ и след като няма материя, според Гюзелев остава единствено някакъв хипотетичен нематериален източник – абсолютното съзнание. Гюзелев акцентира върху стремежа на хората да търсят и постулират нещо външно на съзнанието си. Материалистите са хора като всички други, но те бъркат, постулирайки материята вместо Абсолютното съзнание, респ. Бога. Предимството на втория подход е, че индивидуалното и абсолютното съзнание са еднородни в идеалността си, докато при материалистическия подход не може да се отговори на дуалистичния въпрос за отношението между материалната и идеална субстанции, които се оказват напълно разнородни.

Гюзелев е последователен с това, че навсякъде дебело подчертава, че допуска съществуването на обективен съзнателен свят и че това допускане не може да бъде доказано. Оттук насетне на българския философ не му остава нищо друго освен да убеждава читателя в правотата на допускането си, без да може да го обоснове. Той няма строги доказателства, а единствено „съображения“ за своята правота. Ето защо гл. 3 е озаглавена „Признаците за реалността на обективния съзнателен свят“. Един от първите признаци е постоянството в природата или по-точно в усещанията ни. От една страна, сме пасивни спрямо усещанията си, а от друга, тези усещания са подредени, постоянни и повтарящи се по еднотипен начин. Това според Гюзелев е косвена улика, че зад тях, като техен източник, стои разумно основание, което няма как да е нещо друго освен съзнание при това в абсолютен смисъл. Защо е абсолютно то? Защото според Гюзелев не е ограничено в рамките на усещания, представи и идеи. Така то е извън сетивността, времето и пространството и това разбира се ни доближава до класическата идея за Бога като абсолютно съществуващ извън света, причина на света, който свят, да припомним, за човека се свежда до съзнанието. От логическа гледна точка подобно твърдение съдържа твърде много недоразумения: първо, създаваме разбиране за съзнание, притежаващо редица признаци като усещания, представи и идеи. Оттам свързваме с това съзнание понятието за реалност. След това постулираме съществуването на абсолютно съзнание, което не притежава нито един от гореизброените признаци, а задно с това то е също реално дори в по-голяма степен от всичко останало – свръхреално. Защо изобщо го наричаме съзнание тогава и как мислим неговата свръхреалност, това остава неясно.

Гюзелев разбира проблемите, които произтичат при опита да се осмисли абсолютното и се спасява по единствения възможен начин. Признаците за това абсолютно съзнание са само интуиции, по неговите думи – „подсещания“, които се превръщат в парадокси и нелепости, когато се опитаме да ги обосновем логически. Накратко, тези подсещания са постоянството в явленията; идеята за целесъобразност в природата; увереността или вярата като психически факт, който стои в основата на всяко знание; стремежите към самосъхранение и съвършенство. Последните от изброените са от особена важност, защото те се подразделят на множество други феномени, като стремежа към истина, създаването на религии или нравственото развитие например, които феномени Гюзелев излага и анализира подробно.

Гюзелев вероятно е първият български философ-футурист, представяйки си бъдещите хора далеч по-съвършени телесно и нравствено, отколкото са сега. Последната глава на книгата се казва „Бъдещата физиономия на човечеството“ и е твърде любопитна за съвременния читател. Държавите няма да воюват помежду си и ще бъдат разоръжени рано или късно, а накрая светът ще стане космополитен и няма да има отделни държави изобщо. Хората ще променят външния си облик, начините на хранене, придвижване и комуникация. Тежкият труд ще изчезне, а естествената смърт няма да се възприема за нещо лошо. Хората ще олекнат в буквален смисъл и ще са по-подвижни. Всичко изглежда твърде утопично и оптимистично за Гюзелев – нека си припомним, че почти целият му живот е минал с мисията да изгражда, да образова и променя реалността към по-добро. Поне до един момент за неговото поколение това е било успешно. Освен това, той поставя твърде дълъг период за осъществяването на тези свои прогнози. Макар и бавно, все пак вървим натам.

Гюзелев е първопроходец у нас по темата „философия на българската история”. Я своята студия Значението на Балкана за историческото развитие на България той предлага прочит на българската история, изцяло решен в геоморфологичен ключ. Балканът – гръбнакът на полуострова – определя климатично, хидрографски, стопански, военнополитически, социално-битово живота на българите от двете му страни. Главните ветрове, които брулят гордото му чело, са „лодосът” от юг и „бореасът” от север. Те определят климата на полуострова. „Бореасът” се формира над Северна Европа, поради което е сух и студен. От юг „лодосът” идва значително по-влажен заради изпаренията над Средиземно и Бяло море. Когато преминат Балкана, неговите топли и влажни въздушни маси се кондензират по северните му склонове и там падат обилни дъждове. В резултат на това докато южните му склонове са обезлесени, северните са покрити с гъсти гори от дъб, бук, габър и други растителни видове. Тук вече авторовият разказ преминава от естествената към обществената история на българското етническо землище. Гористите склонове на северния Балкан са давали убежище на българите при всички чужди набези. Стремителните течения на планинските реки са осигурявали на дедите ни нужната енергия за развитието на разни „фабрикации”. От занаятите широко се практикуват дърводелството, гайтанджийството, грънчарството, мутафчилъкът, ножарството и др. Балканът е и етнографски фактор. Обичайно българите се делят на „поленци” и „балканджии”, чиито различия можем да проследим, като тръгнем от костюма и стигнем до манталитета и типа поведение. Гюзелев свързва и бъдещето на България с Балкана, защото следвайки индустриална Европа, българската индустриализация била немислима без водите, въглищата и другите природни богатства на Балкана. Студията е класически образец на натуралистичния възглед за историята и е жив отглас на европейския дебат от ХІХ век върху антиномиите на историческия разум. Тя пряко е повлияна от съчинението на Х. Бъкл „История на цивилизацията в Англия” (1857/60), което дава отговор и на въпроса защо в изложението на българския автор доктриналната форма по-скоро „вписва“ в себе си събитийното съдържание, а не се „вмества“ в него. В същото време може би неволно, но залагайки на географско-детерминистичния принцип, Гюзелев успява да „обходи“ един от най-травматичните за историческата памет на българите проблеми – този за политическата фрагментация на историческото ни битие от т.нар. робства. Присъствието на Балкана в цялата българска история на полуострова, който носи неговото име, е знаково. Той събира тази история, артикулира я и заедно с това удържа хомогенността ù.

Иван Гюзелев е един от малцината представители на философската общност у нас, който съчетава философските си занимания със солидно природоначуно образование. С творчеството си той осъществява пряко връзката между класическия и модерен етап в развитието на националната ни философска култура. За съжаление приживе работите му остават встрани от публичния интерес. Едва след 40-те години на ХХ век, първоначално по внушение на Д. Михалчев, а впоследствие периодично, философската ни култура се връща към делото на един от най-авторитетните си представители.

Основни съчинения

А/ по математика: Основите на геометрията (Кратък трактат относно природата на аксиомите), София, 1894 /61 с./; Аксиомите на геометрията (Трактат по теорията на успоредните линии), Пловдив, 1894 /48 с./; Пак по въпроса за геометрическите аксиоми (полемическа студия), София, 1895; Пълно доказателство на XI Евклидова аксиома (ръкопис), 1910.

Б/ по физика: Стойността на теориите във физиката, София, 1901 /44 с./.

В/ по логика: Теория на доказателството (Опит за откриване същинските основи на реалната логика), София, 1895 /221 с./.

Г/ по философия: Значението на Балкана за историческото развитие на България //Юбилеен сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на габровската Априловска гимназия, Пловдив, 1900, 224-266; Граници на знанието //Задружен труд, 1903, бр. 4, 289-305; Елементите на познанието (Психологически изследвания), София, Ч. 1-2, 1904 /534 с./; Взаимоотношението между физическия и психическия мир //Задружен труд, 1905, бр. 4, 289-304; Светът като продукт на съзнанието (Трактат върху същността на научното знание), София, 1907 /159 с./; Абсолютното съзнание (Опит за проникване в областта на обективния свят) //Списание на БАНИ, 1942, кн. 1, 1-139  (ръкопис, написан през 1914); Философски съчинения, София: ИК „Св. Иван Рилски” /330 с./.

Д/ учебници: Кратка елементарна геометрия, Прага, 1873 /159 с./; Ръководство към физиката, Прага, 1874 /464 с./; Елементарна аритметика, София, 1893; Елементарна геометрия, София, 1893; Начална алгебра, София, 1893.

Оценъчни текстове

Бънков, Ангел 1941, Философското дело на Иван Гюзелев /1844-1916/ (По случай 25 години от смъртта му) //Философски преглед, Ч. I – кн. 3, 252-276, Ч. II/ – кн. 4, 361-378.

Бънков, Ангел 1973, Философските възгледи на Иван Гюзелев //История на философската мисъл в България, София: БАН, Т. 2, 231-255.

Захариев, Ясен 2016, Философските възгледи на Иван Гюзелев //Гюзелев, И. Философски съчинения, София: ИК „Св. Иван Рилски” /7-26 с./.

Инджов, Емил 2016, Иван Гюзелев – просветна и обществено-политическа дейност, Габрово: „Екс-прес” /155 с./.

Михалчев, Димитър 1942, Предговор (към И. Гюзелев – Абсолютното съзнание) //Списание на БАНИ, кн. 1, 3-8.

Пашев, Васил 1935, Философското учение на Иван Гюзелев //Философски преглед, кн. 2, 289-304.

Петрова, Фани 2002, Абсолютното съзнание: гносеологическата концепция на Иван Гюзелев, София: „Богианна” /128 с./.

Стаматов, Атанас 1996, Европейски проекции върху българската философска мисъл, София, 104-117.

Хаджиминева, Фани 1997, Философското дело на Иван Гюзелев, София: „Антис” /120 с./.

Гюзелев, Иван Недев //100 години БАН (1869-1969), София: БАН, Т. 1, 1969, 175.

Я. Захариев, А. Стаматов