Михаил Димитров Бъчваров е роден на 22 април 1929 г. в гр. Търговище. Завършва висшето си образование по философия в Киевския университет през 1954 г. Веднага след това постъпва на работа като преподавател по философия във ВИНС – Варна. През 1960 г. е привлечен за сътрудник в Института по философия при БАН, където година по късно защитава дисертация на тема Мирогледът на д-р Петър Берон. Там е избран за старши научен сътрудник през 1966 г., а за професор през 1971 г. Бил е дългогодишен ръководител на секция „История на философията” в Института по философия /1972-1981/. Между 1968 и 1981 г. е титуляр на лекционния курс „История на българската философия”, изнасян пред студенти от специалност „Философия” в СУ „Климент Охридски”. Между 1973 и 1991 г. е научен секретар на БАН, създател и  директор на „Кирило-Методиевския център” в периода 1981-1993 г.. Като председател оглавява редакционната колегия на поредицата „Философско наследство”, в която от края на 60^-те до края на 80^-те години са публикувани няколко десетки измежду най-значимите книжовни паметници на световната философска култура. В продължение на повече от двадесет години е активен член на редакционната колегия на сп. „Философска мисъл”.

Проф. Михаил Бъчваров работи основно в областта на историята на българската философска култура. Постепенно и някак неусетно, след близо три десетилетия изследователска работа, в края на 80^-те години на ХХ век М. Бъчваров вече си е спечелил репутацията на „най-изявения специалист” в областта на „историята на философската мисъл в България”, превърнал се е в „неин реален доайен” /Професор… 1989: 127/. Със своята дейност той утвърждава определени норми и стандарти, създава образци и модели за професионална работа в тази сфера.

М. Бъчваров не просто осъществява редица самостоятелни изследвания, някои от които и днес са предизвикателство към философската ни българистика¹, но съумява да формулира и постави началото в реализацията на разгърната програма за последователно и цялостно изучаване историята на българската философска култура. Тя обхваща всичко що-годе ценно, стореното от докосналите се до философстването българи и макар че не е публично манифестирана като строг проект с определени изпълнители и конкретни срокове за завършване, продължава да се реализира от широк кръг последователи на М. Бъчваров. При осъществяването на този отворен и необявен изрично проект основни двигатели са преките му ученици – тези, на които той е бил научен ръководител или консултант при подготовката на техните дисертации, а след това и негови колеги². Същевременно той активно участва при рецензирането както на техните работи, така и на редица други професионални философи от страната³. Най-ярък публичен израз на уважението им към неговата личност, на приобщеността към делото на своя учител в професията, е специално подготвеният от учениците му и посветен на неговото дело сборник „Философска култура и национални ценности (в памет на М. Бъчваров)”. В предговора на това издание специално се отбелязва, че М. Бъчваров е „създал направления в историята на българската философска мисъл”, като същевременно се декларира, че неговите аспиранти ще продължат да развиват „проблеми, които той пръв е открил и поставил” /От съставителя 1998: 4/.

Сърцевина на изследователската програма, която създава и завещава М. Бъчваров, представлява убеждението му, че са нужни системни усилия за изследване, съхраняване и популяризиране на българското философско наследство. Издирването на оригиналните паметници на философската мисъл в страната, тяхното публикуване, изучаване и коментиране, формират същината на стореното от него. Мисията, която той сам си избира и предава на своите последователи, не е особено атрактивна за част от професионалните философи у нас, но М. Бъчваров успява да я направи привлекателна за достатъчен кръг от съвременни изследователи. Редица философи от страната я приемат като своя; успяват да достигнат видими успехи в нейната осъществяване и получават академично признание за това⁴.

Последователното и задълбочено изучаване на историята на българската философска култура предполага предварителното решаване на определени методологически проблеми. Доколкото тази история е част от световната история на философията, то М. Бъчваров специално анализира предмета, методите и функцията на историята на философията като теоретична дисциплина. Той разбира, че тази дейност е неизбежна предпоставка преди прякото изучаване на философските търсения в България, като „обосновава необходимостта от създаване на теория на историята на философията” /Професор… 1979: 121/. Резултатите от тази предварителна работа огласява в поредица текстове, които публикува преди и в хода на реализацията на своята изследователска програма.

Според М. Бъчваров „историята на философията има за предмет проблемите, поставяни, тълкувани и решавани в исторически възникналите системи, учения и възгледи на философите”, като цели разкриване „постъпателния ход на обогатяването на човешкото знание, издигането на нови идеи и задълбочаването на съдържанието на философските категории, принципи и проблеми” /Бъчваров 1970: 8/. Критерий за оценка на философските възгледи от историка на философията представлява „приносът, който мислителят е дал за прогреса на философията, проблемите, които той е решил или поставил, онова, с което той е обогатил идеите на своята епоха” /Бъчваров, Богданов 1970: 82/. Следователно той разглежда проблемно-категориалния анализ като основна задача на историка на философията. Този изглеждащ днес банален възглед съвсем не е толкова очевиден по времето, когато Михаил Бъчваров работи. В съответствие с прокламираното в държавната идеология господство на класово-партийния и конкретно-историческия подходи тогава по-естествено е било да се търсят предимно извънтеоретичните влияния върху философските схващания и особено техните социални импликации, които да бъдат в центъра на вниманието на историците на философията.

Михаил Бъчваров не оспорва зависимостта на философските търсения от нефилософски фактори, но поставя ударението тъкмо върху наличието на „относителна самостоятелност и вътрешна логика на развитие” на философията /Бъчваров 1970: 7/. Той има и по-различно от обичайното за марксистите-ленинци разбиране за това какви са намиращите се извън самата философия обстоятелства, които ú влияят. Според него те не се свеждат просто до определящото въздействие на икономическата база върху надстройката, съответно върху философията като част от тази надстройка. М. Бъчваров е убеден, че въпросните нефилософски фактори, които детерминират „всяка философска теория, учение и идея” имат по-скоро социокултурна, отколкото собствено стопанска природа, доколкото включват „социалната обстановка, общото развитие на културата на епохата, нивото на естествознанието и обществознанието, главните социалнополитически тенденции на епохата и т.н.” /пак там, 10/.

Заключителен етап в методологическите търсения на М. Бъчваров представлява неговият възглед за базиране на историко-философския анализ върху понятието философска култура. Чрез него той обобщава и разгръща до логичния им завършек своите предходни методологични дирения и завещава евристично схващане, позволяващо комплексен и многофакторен анализ на реалния историко-философски процес. Това понятие дава възможност в изследователското поле да се включат и организират разнородни страни от живота на философията. Нещо повече, то предполага тези страни да бъдат видени в тяхното единство, като при това се държи сметка за промените, които търпят. Според него философската култура е понятие с по-широк обем от понятието философска наука, макар последната да е ядро на философската култура /Бъчваров, Богданов 1970: 215/. Оттук следва, че нейната история се интересува от проблеми, които остават извън полезрението на историята на философията като наука, тъй като последната изучава само „философските системи и концепции, издигнатите научни принципи, които са възлови пунктове във философията, а също така ученията, които са развивали, отстоявали и пропагандирали тези принципи” /Бъчваров 1983: 24/. Историята на философската култура от своя страна обхваща освен „развитието на философските схващания” още „пропагандата на философските знания, отстояването на принципите и създаването на интелектуалния философски тон” /пак там/. Иначе казано, тя се интересува от реалния социален живот на философията, а не просто от философските възгледи сами по себе си. От тази гледна точка и задачите на историка на философската култура съществено се променят, доколкото той трябва да може да „даде обща картина на състоянието на философската мисъл в една или друга епоха, на един или друг народ”, да оцени „нивото” на съответната философска култура, да очертае „нейните исторически традиции, корени, взаимовлияния”, да анализира „оригиналните и преводни изследвания”, които са създадени в нейните рамки /пак там/. Бъчваров е убеден, че въпреки частичното съвпадение в дейността на историците на философията като наука и тези, изучаващи развитието на философската култура, работата на последните е предпоставка и условие за тази на първите. Неговата теза, че „без изследването на историята на философската култура е невъзможна изследователската работа върху историята на философската наука” /пак там, 26/ е спорна, но достатъчно провокативна, за да предизвика сериозен размисъл по този ключов проблем за занимаващите се с историко-философски изследвания.

Понятието философска култура дава възможност значително да се разшири кръгът от лица, които имат забележимо влияние върху философския живот в дадена страна. Това понятие позволява в полезрението на историка на философията да попаднат не само мислители, получили признание за своите новаторски виждания, но и такива, чиито произведения не съдържат принципно нови идеи. Според М. Бъчваров, струва си да се изучава дейността на популяризаторите и пропагандистите на дадени философски възгледи, тъй като чрез тази дейност възгледите реално живеят не само в професионалните среди, но и сред по-широки социални слоеве. Тъкмо такава е и главната роля на повечето български философи от модерната епоха, които предимно разпространяват различни по произход идеи в обществото, като по такъв начин съдействат за навлизане изобщо на философските проблеми, схващания и начин на мислене. Отделянето на голямо внимание върху работата на посредниците на чуждите идеи от Бъчваров е следствие от разбирането му, че при изследването на националното философско наследство трябва да се има предвид освен влога му „в световната философска история”, още и неговата роля и принос „в националната култура, в научния и обществения прогрес в дадена страна” /Бъчваров, Богданов 1970: 85/.

Анализираното от Михаил Бъчваров понятие за философска култура осигурява възможности да бъдат оценявани всички етапи от развитието на конкретните философски култури. Според българския автор има смисъл да се изучават и периодите, през които се снижават професионализмът и изобщо качеството на философските изследвания. Бъчваров твърди, че е важно да се изяснят причините за относителното изоставане или дори връщане назад спрямо предходните периоди от историята на националната философска култура. Той самият посочва една от основните – поставянето на „мними, псевдопроблеми” /Бъчваров 1983: 26/.

Успоредно със своите методологически търсения М. Бъчваров започва да осъществява своята програма за изучаване на философските дирения в България. Той се заема с разнообразни дейности и създава различни по тип продукти, като фактически покрива целия спектър от занимания на историка на философията. Основно място сред тях заемат неговите собствени изследвания върху отделни мислители, сред които се откроява първият модерен български философ – д-р Петър Берон, към делото на когото Бъчваров се връща многократно. От друга страна, той работи за издирване на архивни документи и непубликувани ръкописи на по-изявени автори от страната⁵. Проф. Бъчваров си поставя за цел системното публикуване по общ план на съчинения от водещи български философи и обществени дейци, като става „инициатор” на самостоятелната поредица „Българско философско наследство” /Русева 1985: 106/. В рамките на около десет години М. Бъчваров и негови съмишленици съумяват да осигурят подготовката и отпечатването на 14 тома от тази поредица⁶, като той е редактор на значителна част от тях, а за редакцията на останалите привлича най-добре запознатите с делото на съответния мислител свои колеги. В тази подборка са включени съчинения на възрожденски и на по-късно живели, но оставили трайна следа в националната философска култура, личности. Същевременно М. Бъчваров осъществява съставителството, общата редакция и написва предговорите на издадените по негово време антологии с фрагменти от оригинални текстове на философи и социолози от страната⁷. Той се налага като водеща фигура при написването и редактирането на колективни изследвания върху развитието на философските търсения у нас, представляващи цялостни обзори или прегледи на различни направления в тях⁸. Подготовката за печат на подобни издания изисква значителни усилия, доколкото предполага внимателен подбор на авторите в екипите и постоянна организационна дейност по стиковане на изследователската им работа. Затова и с подобна дейност се заемат не само най-ерудираните и компетентни професионални български философи, но и тези, които могат да поддържат продуктивен микроклимат в ситуативно създадените колективи. Той си спечелва и името на човек, който умее да предговаря сам или в съавторство различни по съдържание издания. Не на последно място проф. Бъчваров работи за изясняване на „взаимовръзките и взаимовлиянията на руската и европейската философия с българската философска култура” /Професор… 1989: 128/. Най-ярък пример за негов анализ върху установяването на трансгранични взаимодействия представлява съвместната му монография с В. С. Горски за философските връзки между български и украински мислители.

Михаил Бъчваров полага значителни усилия за издирване, насърчаване и подпомагане на млади изследователи. Особено активен е той при подкрепата на тези, които се ориентират към работа върху историята на българската философия. Бъчваров им помага не само докато се утвърдят в професията, а и след това, като съумява да формира у тях траен интерес към българското философско наследство. Той убеждава следовниците си в потребността от занимания с на пръв поглед непрестижна проблематика. М. Бъчваров формира у своите ученици уважение към всяко постижение, дори най-малкото, на философстващите в България, без обаче да го идеализира. Той не бяга от онази рутинна, прозаична и непривлекателна работа, която е само подготвителна за собствено изследователската дейност: архивна, възстановителна, издателска и пр. Не търси публично признание, а се надява стореното от него и по-младите му колеги да има трайни позитивни последици за развитието на националната ни култура.

Като всички философи през тоталитарната епоха и Михаил Бъчваров работи в руслото на марксистко-ленинската философия, но той успява да се дистанцира от най-ярките прояви на идеологическа правоверност, без открито да се противопоставя на политическата конюнктура. В неговите текстове се избягват крайни идеологически квалификации и нетърпимост към възгледи извън официалната парадигма. Бъчваров демонстрира във висока степен толерантност и индивидуален подход към всеки мислител. Той проявява относителна търпимост към разномислещите, приема различието в мненията. За него са характерни избягването на конфликти и стремежът за туширане на напреженията между колегите му. Този кооперативен дух е наследен от мнозинството неговите ученици. В неформалното общуване със своите колеги проф. Бъчваров се проявява като „напълно либерален”, искрящ „от веселост и духовитост”, „недогматичен” философ /Латев 2004/. Липсата на каквото и да е високомерие и самомнение в отношенията му с неговите по-млади колеги личи от обстоятелството, че той не само не бяга от съвместна работа с тях, а я търси активно. За това говорят поредицата начинания, които той осъществява със своите ученици: съавторства на анализи, общи проекти и др. Би било твърде претенциозно да се говори, че е създадена особена и ясно открояваща се „школа” сред изследователите на историята на българската философия, чийто създател да е Михаил Бъчваров. Не би било пресилено обаче да се каже, че е налице еднопосочно движение на немалък кръг изследователи, убедени пряко или косвено от него в потребността от изучаване на стореното от българските философи в миналото, които често работят заедно в това направление.

Проф. Михаил Бъчваров умира на 8 април 1997 г. в София.

Литература

Бъчваров, М. 1970, Предмет и задачи на историята на философската мисъл в България //История на философската мисъл в България, Т. 1, София.

Бъчваров, М. 1983, Българската философска култура /Методологически предпоставки/  //Проблеми на културата, бр. 6.

Бъчваров, М.; Б. Богданов 1970, Методологически проблеми на историята на философията, София.

Латев, Л. 2004, Щрихи от историята на Института за философски изследвания /Планова работа, 2002-2004/, София.

От съставителя //Философска култура и национални ценности (Сборник в памет на проф. Михаил Бъчваров), София, 1998.

Професор Михаил Бъчваров на 50 години //Философска мисъл, бр. 4, 1979.

Професор Михаил Бъчваров на 60 години //Философска мисъл, бр. 12, 1989.

Русева, И. 1985, Поредица „Българско философско наследство” //Философска мисъл, бр. 2.

Бележки

1. Имам предвид най-вече неговия анализ върху българската възрожденска философия в монографията му Българската философска мисъл през Възраждането, София, 1966.

2. И досега проф. М. Бъчваров продължава да бъде човекът, подготвил най-много успешно придобили докторска степен български философи. Става дума за Татяна Батулева, Венцеслав Върбанов, Нина Димитрова, Анастасиос Захос, Венцеслав Кулов, Латьо Латев, Петър Нейков, Вяра Николова, Цанка Савчева, Атанас Стаматов, Анани Стойнев, Фани Хаджиминева и Димитър Цацов.

3. М. Бъчваров е бил рецензент на дисертациите на редица свои колеги: за придобиване на научните степени „кандидат на философските науки” /доктор по философия/ (Лука Вайсилов, Богомил Гешев, Лидия Денкова, Здравко Дунов, Магда Ел-Кади, Михаил Игов, Кънчо Кънев, Фотин Марчев, Юми Ниномия, Андрей Патерински, Божидар Пейчев, Борис Ставров, Васил Субашки) и „доктор на философските науки” (Ради Радев, Слави Славов, Анани Стойнев).

4. От аспирантите на проф. Бъчваров почти всички се хабилитират, а около една трета от тях вече са придобили професорско звание.

5. Напр. втората част от четвъртия том на замислената от И. Георгов осемтомна история на световната философия. Тя е публикувана в изданието Георгов, И. Избрани философски и етически съчинения, С., 1987.

6. Вж. М. Балабанов (Философски и социологически съчинения, 1986), П. Берон (Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки), Д. Благоев (Философски съчинения, 1982), И. Георгов (Избрани философски и етически съчинения, 1987), В. Друмев (Етико-социологически съчинения, 1981), Т. Икономов (Философски и социологически съчинения, 1983), Йоан Екзарх (Шестоднев, 1981), А. Илиев (Критически студии, 1989), С. Казанджиев (Философско-психологически съчинения, 1982), Д. Михалчев (Избрани съчинения, 1981), Т. Павлов (Избрани философски съчинения, Т. 1-3, 1985-1989), В. х.Стоянов-Берон (Логика, 1980), И. Селимински (Избрани съчинения, 1979); Те бяха философи революционери (1982).

7. Вж. Антология на българската философска мисъл, Т. 1-2, С., 1973; Антология на българската социологическа мисъл, Т. 1-2, С., 1978-1979.

8. Става дума за История на философската мисъл в България, Т. 1 – 4, С., 1970-1984; Кратка история на българската философска мисъл, С., 1973; Одиннадцать веков болгарской философской мысли /на руски и английски езици/, С., 1975; Марксистко-ленинската философска мисъл в България, Т. 1 – 2, С., 1984-1987.

Избрана библиография

Монографии и книги

Мирогледът на д-р Петър Берон, Варна,  Държавно издателство, 1961 (208 с.).

Борбата на българските възрожденци против религиозните заблуди, София, Партиздат, 1966 (104 с.).

Българската философска мисъл през Възраждането, София, Наука и изкуство, 1966 (247 с.).

Украiнско-бoлгарскi философськi звiязки, Киев, 1966 /съавт. В. С. Горски/ (184 с.).

Методологически проблеми на историята на философията, София, Партиздат, 1970 /съавт. Б. Богданов/ (228 с.).

Петър Берон: живот, дейност, натурфилософия, София, 1976 /съавт. Н. Бъчварова/.

Петр Берон, Москва, 1981.

Петър Берон (Живот и дело), София, 1993 /съавт. Н. Бъчварова/ (230 с.).

Студии и статии

Философските възгледи на Христо Ботев //Известия на института „Ботев-Левски”, Т. VI, 1959.

Към въпроса за периодизацията на историята на българската философска мисъл //Философска мисъл, бр. 2, 1962 /съавт. Р. Караколов/.

Относно предмета на историята на философията //Известия на ИФ, Т. IХ, 1964.

Към въпроса за предмета на историята на философията като наука /съавт. Б. Богданов/ //Философска мисъл, бр. 1, 1964.

Философските възгледи на В. х.Стоянов-Берон //Известия на ИФ, Т. ХII, 1966.

История философии как развивающаяся система //Ленинизм и современные проблемы историко-философской науки, Наука, М., 1970.

Предмет и задачи на историята на философската мисъл в България //История на философската мисъл в България, Т. 1, С., 1970.

Методологически проблеми на историята на философията в светлината на ленинизма //Юбилеен сборник за акад. Сава Гановски, С., 1971.

Българската философска мисъл през Средновековието и Възраждането //Антология на българската философска мисъл, Т. 1, С., 1973.

Българската философска мисъл от Освобождението (1878 г.) до социалистическата революция //Антология на българската философска мисъл, Т. 2, С., 1973.

Концепция Гегеля о различии между историей философии как наука и историей философской культуры //Hegel a wspoiczesnose, Warszawa, 1975.

Д-р Петър Берон – енциклопедист-мислител //Берон, П. Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки, С., 1978.

Д-р Иван Селимински (1799-1867) //Селимински, И. Избрани съчинения, С., 1979.

Васил Друмев. Философско-социологически и етически възгледи //Друмев, В. Етико-социологически съчинения, С., 1981.

Из архива на Иван Георгов //Философска мисъл, бр. 6, 1981 /съавт. Л. Латев/.

Спиридон Казанджиев и неговата студия „Някои културисторически закономерности” //Философска мисъл, бр. 2, 1982 /съавт. Н. Димитрова/.

Българската философска култура (Методологически предпоставки) //Проблеми на културата, бр. 6, 1983.

Философско-социологическите възгледи на Тодор Икономов //Икономов, Т. Философски и социологически съчинения, С., 1983.

Предговор //Марксистко-ленинската философска мисъл в България, Т. 1, С., 1984.

Философско-социологическите възгледи на Марко Балабанов //Балабанов, М. Философски и социологически съчинения, С., 1986.

Из непубликуваните ръкописи на Иван Георгов //Философска мисъл, бр. 1, 1986 /съавт. Л. Латев/.

Предговор //Марксистко-ленинската философска мисъл в България, Т. 2, С., 1987.

Книгата на Тодор Павлов „Теория на отражението” и българската философска мисъл //Павлов, Т. Избрани философски съчинения в три тома, Т. 2, С., 1987.

Пионерското дело на Иван Георгов във формирането на българската философска култура //Георгов, И. Избрани философски и етически съчинения, С., 1987 /съавт. Л. Латев/.

За него

Професор Михаил Бъчваров на 50 години //Философска мисъл, бр. 4, 1979.

Професор Михаил Бъчваров на 60 години //Философска мисъл, бр. 12, 1989.

От съставителя //Философска култура и национални ценности (Сборник в памет на проф. Михаил Бъчваров), София, 1998.

Латев, Л. 2005, Достопаметни бележки за Института по философия в по-широк контекст //Философски алтернативи, бр. 1.

Тодоров, Д. 2009, Необявената програма на една „невидима” общност: Михаил Бъчваров и неговите последователи (В памет на проф. Михаил Бъчваров) //Критика и хуманизъм, кн. 28, бр. 1.

Тодоров, Д. 2010, Понятието философска култура – ценно методологическо наследство //Философски алтернативи, бр. 6.

Добрин Тодоров