Ивана Балтова*

I.

Първият български писател, чийто произведения отразяват известни религиозно-философски възгледи, е Йоан Екзарх. В „Шестоднева”, стъкмен по гръцки образци, той внася и свои размишления и наблюдения, които дават основание да се възприемат неговите космогонични въз­гледи като нещо значително и оригинално. Повече философски елементи от религиозен, социален, етичен и метафизичен характер откриваме в учението на богомилите. Появило се в момент, когато българският народ бива разкъсван духовно от противоречията между езическия светоглед, официално присаденото християнство и еретическите учения от изток, богомилството иде да помири тия разнородни схващания. Неговата основа е дуализмът. Действителността е дело на две начала: добро и зло, Бог и сатана, Бог е творец на духа, сатаната на материята и на всички земни блага. Двете начала са във вечна борба, както във вселената, така и в човешкия дух, и от дейното участие на последния зависи, кое начало ще въз­тържествува. От тази основа произтича и останалото етично, социално и политическо учение на богомилите, за успеха на което сигурно твърде много е съдействувало бедственото и безправно положение на народа.

В нашата съвременна книжнина не малко книги и статии са посветени на научно разясняване историческия и социален произход, нравственото съдържание и смисъла на ин­тересната богомилска идеология. Писали са: проф. Йордан Иванов, проф. Попруженко, д-р Михаил Геновски, Н. Благоев, Хр. Вергов, проф. П. Мутаф­чиев и мнозина други.

Двата века гръцко робство (1018-1186) и първите го­дини, когато се гради Второто българско царство, не са бла­гоприятни за развитие на философската мисъл. Най-важният духовен център през Второто българско царство, както за България, така и за Балканския полуостров, е Търновската школа, която възпита създателите на езика и граматиката на южните славяни: Патриарх Евтимий, Андроник, Константин Костенечки и др. Основателят на школата Теодосий Търновски иде от сектата на исихастите. Последователите му, обаче, помиряват исихазма с официалното християнство.

Петвековното робство нанася тежък удар на духовния живот, а националното съзнание е застрашено от силата на гръцкото влияние. След историята на отца Паисия (1762 год.), когато закипява възраждането, философската мисъл още не е проблеснала. Все пак някои дейци – писатели не са чужди и на философски елементи, каквито ще открием у Неофит Бозвели, у създателя на периодическия печат Константин Фотинов и др. Един от дейците по възраждането – д-р Петър Берон обнародва специални съчинения, пропити от философска спекулация и писани на чужди езици, френски, немски и гръцки. Между тях са: „Origine des sciences physiques e des metaphysiques et morales” (Paris, 1864), голямото съчинение, посветено на фило­софията на природата и озаглавено „Panepisteme” (7 volumes, Paris, 1866) и представено на френската академия, и издадената анонимно в Прага в 1855 год. „Slavische Philosophie”. Все по теза време философски размишления застъпва в трудо­вете си д-р Селимински, който бе изпитал силното влияние на френските просветители Холбах, Волней и др. В 1868 г. пък за нуждите на класното училище Стоянов-Берон стъкмява по западноевропейски образци и печати във Виена учебник по логика, а на прага на 20 в., Иван Гюзелев печати много философски съчинения, между които най-известни са: „Теория на доказателствата” (1895 г.) и „Елементи на познанието” (2 тома, 1904 г.), с което съчинение той се очертава като един от създателите на фи­лософската мисъл в България през 20 век. Задачата, която авторът си поставя в този труд, като изследва двете области на познавателната дейност – материалната и духовна действителност – е да посочи, че между тях няма коренна разлика, защото познаващият субект има мате­риалната действителност под формата на субективни впе­чатления, сиреч във вид на психични образи. Така авторът обявява материализма за неоснователен и смята, че съдействувал да се преодолее спора между материализма и идеализма. В разбиранията си за възприятието, представата и понятието той е под влиянието на Вунда. След като обяснява, как съзнанието идва до понятието за пространство, време, движение материя, еволюция и др., гдето изтъква ак­тивната роля на нашето съзнание да свързва добитите раз­нообразни усети, авторът подлага на преценка причинното обяснение на явленията в света и смята, че то трябва да бъде заменено с един психологичен принцип – свеж­дане на по-сложните психични факти към по-прости. Общата философска насока на Ив. Гюзелева се определя от дълбокото влияние, което бе упражнила върху него идеалистичната философия на Беркли. Това влияние особено ценно се чувствува в „Светът като продукт на съзнанието” (1896 г.). Освен с „Аксиомите на геометрията” (Пловдив, 1894 г.) и със „Стойността на теориите във физиката” (София, 1901 г.), той се занимавал отчасти и с философията на българската история. Това е студията му „Ролята на Балкана в българ­ската история” (1910 г.).

II.

Философската мисъл в България в началото на 20 век е тясно свързана с живота и развитието на наскоро създаденото Висше училище и с нуждите от философско образование в нашите гимназии. Първите философски пи­сатели са предимно професори по философия в универси­тета или учители по философска пропедевтика в средните училища. Основателят на катедрата по философия във Вис­шето училище е д-р Иван А. Георгов. Като професор той чете лекции по история на философията и по етика, затова и най-важните му трудове са в тази област. Още в докторската си дисертация, – Йена в 1889 г. – раз­глеждайки скептицизма на Мишел Монтен, д-р Иван Георгов докосва проблемата за относителността на морала и идва до убеждението, че макар релативистичните учения да хвърлят голяма светлина върху етичните проблеми, те не са в състояние да оборят съществуването на един вечен, обективен нравствен идеал, без който фактите на нравственото съзнание остават неразбираеми. В своята академична реч – „Що съвест?” д-р Иван Георгов, след като излага различните становища по въпроса, застъпва мне­нието, че съвестта не може да бъде обяснена чисто емпирически, без предпоставката на едно „вътрешно начало”, на една. „заложба”, на които външните условия дават само насока. След като обнародва редица изследвания върху отделни философи (Бруно, Роджер Бекон, Кампанела, Спенсер, питагорейците, Кант и др.), в 1926 г. той издава първия том от „Обща история на философията”, а после още един. Смъртта – в 1936 г. му попречва да довърши започнатото на широка нога дело. С голяма вещина и дълбочина д-р Иван Георгов ни дава, на цветист, образен и ясен език, философските учения на източните народи, като се спира особено на класическата древност, минава после през средните векове и епохата на възраждането, и про­следява развитието на по-новата философска мисъл във всички европейски страни. Различните философски учения са подложени на обстойна анализа; често се дават интересни и сочни биографични бележки за отделни философи. Въпреки някои недостатъци, именно липсата на единно критично становище към разглежданите учения (изглежда, че авторът е предпочитал да излага и тълкува, а на да критикува, и пропущане понякога на логичната връзка между известни, учения, този труд на проф. Георгов е първият по рода си в България и, може би, още за дълго ще бъде единственият. Проф. Иван Георгов е автор и на твърде много книги и статии, посветени на национални и политически въпроси, на въпроса за организацията на българското образование и др. Една област, в която той с увлечение работи дълги години и върху която е обнародвал работи на български и чужди езици, е детският говор. Да отбележим най после, че Иван А. Георгов има и тая голяма заслуга, че побългари много философски и психологически термини.

Втора значителна фигура в началото на 20 в. е д-р Кръстьо Кръстев, пръв преподавател по систематична фило­софия във висшето училище. Значителната част от дейността си той е посветил на естетиката и литературната критика. Това е първият български литературен критик, ненадминат по дълбочина и до днес, който прави опит да сложи художествената критика на научни основи, като посочи обективен критерий за преценка. Тоя критерий д-р Кръстев намира в четирите естетически норми на Фолкелт. Като естетик и критик, той е напълно под влиянието на Фолкелта и Конрад Ланге, но по въпросите за изкуството често се позовава на Гюйо и на неговото съчинение „Изкуството от социо­логично гледище”. Д-р Кръстев не застъпва единно становище по философските проблеми, а взаимствува от разни философи това, което му се е виждало приемливо. По въпросите за психологията той е предимно под влиянието на Вундт, при когото е взел и докторската си титла и дисертация върху учението на Лотце за душата.

По по-общи философски въпроси, обаче, Кръстев пред­почита Освалд Кюлпе в неговия „Увод във философията”. Ведно с Кюлпе и Франц Ерхард, той застъпва възгледа за взаимодействието между душа и тяло. В полемиката с българските материалисти д-р Кръстев се осланя главно на Кюлпе, Паулсена и Челпанова, чиято книга „Мозък и душа” бива преведена под негово ръководство. Все по това време, по негово внушение, бива преведено от немски и известното съчинение на Х. Хьовдинга „Основи на психологията”. По етически въпроси авторитет за К. Кръстев бе Теодор Липс, а логика той е преподавал в духа на Майнонга и Хьофлера, чиято „Логика” превежда заедно с
Д. Михалчев, тогава още студент. Д-р К. Кръстев редак­тира дълги години „Мисъл”, литературно-философско списа­ние, около което се групират не само най-добрите тогавашни представители на българската художествена литера­тура – Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров и др., но и една голяма част от интелигентни хора, които пишат на литературни и философски теми.

Тъкмо по времето, когато кръжецът на д-р Кръстева развива трескава дейност, българската младеж преди войните бе попаднала под силното влияние на марксизма, пренесен у нас от Русия и Запад. В България възниква по това време една широка материалистическа и специално марксическа книжнина. Преве­дени бяха цяла редица от книги и статии, руски, френски и немски, засягащи философския и историческия материализъм, конкретни приложби на последния в разни области на социалния и духовен живот. Между тия преводи заслу­жава да се упоменат Марксовия „Капитал”, неговата „Ни­щета на философията”, „Л. Фойербах”, „Анти Дюринг”, от Енгелса, повечето от писанията на Георги Плеханов, философските и социологически спорове между Едуард Бернщайн и К. Кауцки, Жан Жорес, Пол Лафарг, с една дума всичко по-значително, което се явяваше в защита на марксизма. На тази защита бяха посветени, разбира се, писанията на българските марксисти: Димитър Благоев, Янко Сакъзов, и на особено остроумния покоен Дим. Димитров. В своите писания българските марксисти се опитват да се опрат ту на Александър Херцен, ту на Спенсера, ту на физиологическата психология на Т. Циена. Не е имало в нова България философско или социологи­ческо учение, което да е упражнило тъй мощно влияние върху ума и сърцата на българската младеж, както марксизмът. Макар и материализмът на Лудвига Бюхнера да не остана чужд в България (преведени бяха „Сила и материя” и други негови писания, дори просветителските, работи на Васо Пелагич), обаче диалектическият материализъм взе връх над тази популярна и повърхностна книжнина.

В 1910 г. нашият университет се сдобива с нов преподавател по философия, Никола Алексиев, когото смъртта грабва три години след това, на бойното поле при Чаталджа. Никола Алексиев работи упорито в психологи­ческата лаборатория на университета над изследвания, засягащи чувствата, специално афектите и волята. Резултатите от тази експериментална работа той обнародва в съответни студии. Експерименталните изследвания довеждат, Алексиева до една психологична теория досежно чувствата. Чувството (емоционалното състояние) е, което влияе на тялото и предизвиква телесни промени, като изменя и хода на представите, макар че да не може да се отрече, че самота емоционално състояние изкачало има за повод известно ново възприятие или представа. Главна състава на афекта е чувството, но покрай него са налице особени органни усещания, променен ход на представите и съпътствующи типични телесни промени (промени в пулс, дишане и пр.) както и външни телесни изрази. Като употребява за експери­ментално изследване на волята реакционната метода и мето­дата на систематичното експериментално самонаблюдение на Вюрцбургската школа, Н. Алексиев дохожда до следното заключение за същината на волята: – волевите прояви не са особени съдържания на съзнанието, а отношения между такива. При волевия акт съдържанията на съзнанието се променят, при което съзнанието ги преживява като създа­дени от него. Никола Алексиев е писал критична студия и върху учението на Фехнера за отношението между душа и тяло и една етико-политическа върху Жан Боден. Най-крупното дело на Н. Алексиев е, обаче, популяризацията на идеите на Иполит Тен чрез съчинението му „Иполит Тен и неговата философия на историята” (изд. на Соф. унив. 1915 г.).

Преди войните у нас намират отражение множество западноевропейски философски системи, предимно немски, тъй като нашите млади отиват повече да следват или да специализират в Немско. Интересите на българското училище отправят мнозина към университета в Загреб, в педагогиума на Дитеса във Виена, особено се посещава Йена, където по това време с особено влияние и слава се ползува Райн. Чрез него главно се пренася у нас влия­нието на Хербартианската школа. Посещават много швейцарските и германските университети, особено Лайпциг, където много наши философски писатели са изпитали влия­нието на Вундта.

В. Вундт се ползуваше с особени симпатии в Бъл­гария. Негови последователи са, освен проф. К. Кръстев и Н. Алексиев, още и асистентът, който завежда сега психологическата лаборатория при университета, Михаил Димитров, проф. Михаил Герасков и отчасти проф. Спиридон Казанджиев. С експериментална психология, под влиянието на Вундта, са се занимавали още бившият м-р на просветата д-р Иван Шишманов, Цветан Радославов и Никола Бобчев, сега покойници. Михаил Димитров е известен главно със своите изследвания върху смеха и гъделичкането. Проблемата за смеха той проучва теоретично и експериментално. От трит вида смях: комичен, нервен и физиологически, първите два вида той прави предмет на изучаване, като дири обща основа между тях. Такава основа намира в страха, който се явява като непълно изживяна емоция, придружена с друга емоция; при комичния смях зрителят се смее на страха и несретите на други, при което се явява едно изненадващо непълно вчувствуване в състоянието на комичния герой, придружено от чувство за публичната достъпност на комичното събитие; при нервния смях едновременно с внезапно появилата се и непълно изживяна емоция на страх се явява и емоция на сигурност. Социално-психологичната и биологична стойност на смеха М. Димитров открива в това, че чрез него се преживяват като приятни житейските несгоди и така се справяме по-лесно с тях. М. Димитров е известен и с редица статии, в които критикува и оборва психоанализата.

През последните години М. Димитров посвети много труд върху изучаването на ейдетичните явления и обнародва в „Университетския годишник” една обстойна студия върху тях (1936 г.). Тази година излезе от печат втора работа върху ейдетизма, засягаща причините за промени в оцветяването на ейдетичнито образи. М. Димитров е издал и един твърде интересен труд „Личността на Ботева” (София, 1938, стр. 127).

Проф. Михаил Герасков е предимно педаго­гически писател. Философските му книги са главно учебни­ци по психология, логика и етика, издадени през последните няколко години. Написани предимно под влияние на Вундта, в тях е отразен и особен еклектизъм, засягащ разни философски учения. Чувствува се още влия­нието на Липса, на Фехнера и др.

Под значителното влияние на Вундта у нас са и други писатели, автори на учебници по философска пропедев­тика – Тодор Калайджиев и Тодор Самодумов. Все в духа на емпиричната психология е написан и учебникът по психология на П. Чукурлиев, който и тук, както и в учебника си по логика, има голяма близост с руския-философ Челпанов.

Експерименталната психология под влияние на Моймана бива застъпвана по-късно от проф. Петко Цонев и Христо Пенчев. Под влияние отчасти на Вундта и отчасти на Фолкелта се намира проф. Петър Нойков, също покойник, който е предимно педагогически писател и който писа върху „Пробламата за активността у Ж. Ж. Русо”. Към тази група трябва да споменем също и проф. Димитър Кацаров, ученик на женевския психолог Ед. Клапаред. Макар педагог, Д. Кацаров се за­нимава и с психологични проблеми. Писал е върху: вну­шението и самовнушението, ролята на рецитацията за за­помнянето, самопроизволната дейност на детето, корела­цията между душевните способности, статията „Духове и медиум” и др. Д-р Атанас Димитров, ученик на Р. Ойкена, писа една обемиста дисертация върху Фихте.

Емпириокритицизмът на Авенариуса и Маха се популяризира от Ст. Каблешков и проф. Асен Златаров. Стоян Каблешков обнародва в московското спи­сание „Русская мысль” един труд върху емпириокритицизма, предназначен на защитата на Авенариуса срещу Вундта. Обнародвал е на времето в немското списание „Vierteljahrsschrift fur wissenschaftliche Philosophie” (XX, 1896 г.), статия под надслов „Die Erfahrbarkeit der Begriffe, gepruft an dem Begriffe der Erziehung”. Под псевдоним пише и в сп. „Философски преглед”.

Проф. Асен Златаров е под влия­ние и на Айнщайна. От естествознанието той очаква да улесни философията при решението на специалните ú въпроси. Години подред той издава една серия от „Натурфилософско четиво”, в което се явиха в български превод писания на Жан Мари Уюйо, Оствалд Райнке и мн. др. Обнародва на млади години и една „Философия на биоло­гията”. Кант намира своите популяризатори и почитатели у д-р Гаврийски, а напоследък и у д-р Цеко Торбов. Новите работи на последния са: „Кант и философията на разума” (София, 1936 г.) и „Върху трансценденталния идеализъм” (София, 1932 г.). Писал е и няколко брошури за популяризиране идеите на своя учител Леонард Нелсон. Под Кантово влияние бе и проф. Иван А. Георгов и отчасти Спиридон Казанджиев („Кант по случай 200 г. от рождението му”, сп. „Златорог”, г. V, кн. 2, 1923 г.). Неокантианството, представлявано от Винделбанда и Рикерта, намери застъпник в няколко полемични работи на М. Генчев. Хербарт и школата му (Цилер и Райн) стават известни главно с възгледите си за „формалните степени” при обучението и изобщо със своите психологични и етични разбирания. Тия схващания проникват главно чрез педагогичните съчинения на хърватския педагог Басаричек и упражняват силно влияние почти до войните, а някъде и днес още държат за тях. Поклонник на Макс Шелера е Т. Иванаков. Влиянието на Хегеля се пречупи у нас през „диалектическата метода”, която лежи в основата на Марксовия материализъм и върху която на български език има доста голяма пре­водна литература. Непосредно Хегел можа да вдъхнови само д-р Янко Янев, който посвети и специална книга на него. За Алфред Фуйе залага д-р Пасманик в сп. „Мисъл”. Фридрих Нитче биде симпатично представен отчасти от Пенчо Славейков, Константин Стефанов, от д-р Я. Янев, от Д. П. Иванчев и др. Срещу нитчеанството се опълчи Любен Казанджиев в едно голямо двутомно съчинение (1931-32 г.), а напоследък и Михаил Димитров („Нитче като идеолог” 1938 г.).

Последователи в България имат и някои по модерни школи. Така напр. бергсонизмъ е доста на мода в лите­ратурния свят, но за него по-сериозно държат и няколко философски писатели. Такива са напр. Стефан Гидиков, Атанас Илиев, отчасти проф. Иван Саръилиев и др.

Стефан Гидиков стана известен още със своите сериозни статии срещу материализма в периода от 1903-1907 г. Обнародвани са отчасти в „Мисъл”, отчасти в сп. „Живот”. След като в 1928 г. започна сп. „Философски преглед”, Ст. Гидиков се явява негов постоянен сътрудник. Поместил е много статии, засягащи проблемите на духа и материята, Бога и етичната проблема, поличбите, отношението между рационалистичната и творческа тенденция в нашия дух и др. Особено интересна е статията му „Половата свитост на българина като основа на неговия характер”. Атанас Илиев е твърде плодовит. Покрай редица педагогически съчинения и статии, той е автор и на много философски книги. В редица от тях разглежда отношението между личност, народност и култура, други са посветени на естетически проблеми, на етико-социологични, на психологични и др. въпроси. Известно време той търпи влиянието на Йоханес Ремке, но после се определя към Бергсона и последица от това двояко влияние е брошурата му „Дух и време”, в която се опитва да помири интуицията с разума. В „Съвременна философия и история на философията” (София, 1935 г.) Атанас Илиев се старае да обоснове възгледа си, че историята на философията е също част на систематичната философия, че тя не е просто исторично изложение на редица философски учения, а опит да се разрешат философските проблеми по историчен път; разликата между история на философията и систематичната философия е само методологична. Проф. Иван Саръилиев се намира едновременно под влиянието на Беркли, чиито „Принципи на познанието” преведе, на прагматизма на Джеймса и на ирационалистичната философия на Бергсона. В съчинението си „Родовите идеи” (София, 1919 г.) той се опитва да разясни въпросите за образу­ването, възможностите и психичната същина на родовата идея. Неговото схващане се очертава ту като номинализъм, ту като концептуализъм (родовата идея е образувана от съзнанието за практически цели), ту като особен реализъм, доколкото се твърди, че родовите идеи съществуват в нещата повече като тенденции към родове. По-късно Иван Саръилиев обнародва една компилативна книга върху волята, а в 1938 година друга върху „прагматизма” („Прагматизъм” – принос към историята на съвременната философия, София, 1938, Унив. библиотека № 190). В брошурата „Съвременната наука и религията” той се опитва да докаже, че религията изобщо и специално християнската може да намери подкрепа в съвременната физика, доколкото последната свежда мате­рията до центрове на енергия и до известни нематериални точки, така че светът в същината си се оказва нещо духовно. Тука той поддържа, че християнската религия може да бъде реформирана, като се освободи от ненаучните елементи в нея и се приобщи към духа на новото време, което отрекло детерминизма и чрез индетерминизма във физиката вървяло към едно възраждане на религията.

Психоанализата на Фройда също има свои после­дователи. Най-ревностни нейни поддръжници са Младен Николов и особено Иван Кинкел, професор по политическа икономия. Писал е редица статии по социална-психология и социология. Обяснявал е окултните явления по пътя на психоанализата. Възлюблената му тема, обаче, е религията и отношението ú към науката, дадено в психоаналитично осветление. Под същото влияние са и д-р А. Андреев, автор на редица статии, засягащи живо­тинската психология, напр. „Хипнозата у животните”, „Живот­ното в юриспруденцията”, „Душата на животните” (1931 г.); „Социалният инстинкт у животните и човека” (1933 г.), както и Любомир Русев („Психоанализа на Ботевото творчество” и др.). Известни достойнства на психоанализата като психолечебен метод признава и д-р Кирил Чолаков. Известни връзки с психоанализата имат и възгледите на сексолога д-р Найден Шейтанов, развити в статии и отделни книги. Напоследък той написа една оригинална по замисъл и изпълнение книга: „Великобългарски светоглед”. Авторът има желание този му труд да остане завет на българина от всяко време. Проектира го в три тома. Излезлият първи том носи името „Балканобългарски титанизъм”. В него са обосно­вава, отчасти научно, отчасти чрез поетическо прозрение, основната мисъл, че българският народ, в чиито жили тече кръвта на велики племена и народи от трите материка: Европа, Азия и Африка, който има историческо право над много повече земи, отколкото обгръща нашата родина) при­тежава твърде много ценни качества, които го предопределят да играе велика месианска роля не само на Балкана, не само в Европа, но и за цялото човечество.

Едно философско направление, което отдавна има много свои привърженици у нас и което и днес е от най будните, е ремкеанството. Главен негов представител е проф. Димитър Михалчев. Той започва своята фило­софска писателска дейност още като студент, когато, под ръководството на К. Кръстев, превежда „Мозък и душа”от Челпанов, „Съзнаваната самоизмама като ядка на худо­жествената наслада” на Ланге и „Логика” на Хьофлера. По-късно в сп. „Мисъл” и „Ново общество” той обнародва няколко статии срещу гносеологията на марксизма, върху психологичната и обществена страна на нравствената проб­лема и др. Като студент още Д. Михалчев питае голям интерес към немската философия и с особена любов се отнася към иманентната философия на В. Ищпе, върху която държи във философския семинар на нашия университет обстоен реферат. Завършил философия в България, в 1905 г. Д. Михалчев отива в Грайсфалд, за да чуе непосредно Ищпе, но там попада в кръга на немския философ Йоханес Ремке, който почти веднага го пленява с дълбочината на своята мисъл, тънкостта на анализа си и главно с новата философска метода за обяснение на света: да се излиза без всякаква предварителна предубедителност от единствено безсъмнената изходна точка на всяка научна философия – дадеността на даденото (съзна­ваното), чрез анализ на което да се разрешават основните философски проблеми. Със своята широка осведоменост върху всички съвременни философски учения, проф. Д. Михалчев, който влиза в близки връзки със своя учител, съдействува на последния да насочи и изостри мисълта си в най различни области, като го насърчава да издаде резултатите на своя 30 годишен труд. Така Д. Михалчев се превръща в ценен сътрудник на проф. Ремке, от когото усвоява не само редица възгледи, но главно методата му, която после с голяма самостойност, вещина и дълбочина прилага за разрешение на много общо философски, психо­логични, етични, социологични и исторични проблеми. След като в 1907 г. в едно немско списание Д. Михалчев очертава местото на Ремке в съвременната философия, в 1909 г. той издава своя голям труд „Philosophische Studien, Beitrage zur Kritik des modernen Psychologismus” с предговор от Ремке (Leipcig, 1909). Това съчинение цели да очисти пътя на една научна етика, като докаже, че ценението никога не може да има общовалидна и обективна стойност. Това той прави чрез една основна и подробна критика на съвременната немска философия, главно на телеологическия критицизъм на Рикерта и Винделбанда и на чистата логика на Хусерла, доколкото тия две учения се мъчат да обосноват абсолютно важещата стойност на истината. Във връзка с това Д. Михалчев изтъква общата догматична и психологистична основа във всички съвременни немски философски учения, дори у тия, конто критикуват психологизма. Надълго и нашироко той развива своите схващания върху основните проблеми на логиката, доказвайки, че понятията не могат да бъдат образувани, че общото е на самите неща, на които ние го долавяме и из­разяваме, и все пак то не може да бъде тяхна реална част, че съждението не е никаква синтеза и т. н. Този труд на Д. Михалчев намира широк отзвук в най-ком­петентната специална книжника на Германия, Русия, Англия и Америка. От 1910 г. до днес проф. Д. Михалчев чете лекции по психология, гносеология, метафизика, а напоследък и етика.

Във времето, когато марксизмът добива у нас широко влияние, Д. Михалчев, който последователно и определено критикува основите на философския материализъм, отчасти сам попада под влиянието на историческия материализъм като метод за обяснение на историческите и социални явления. Този метод, обаче, у него добива съвсем нова окраска, защото бива претворен от философската метода на Ремке. Като резултат на този пробуден интерес към социални и исторични проблеми се явяват редица статии на Д. Ми­халчев, в които той с голямо майсторство прилага ме­тодата на Ремке. Така той се спира върху историята като наука и нейния предмет. Последният е за него една особена действителност, която историята иска да разясни. Тази социално-исторична действителност и е „обобществения човек”. Отделната човешка личност не може да се противопостави на общността, тя е неразбираема вън от връзките ú с последната. Общността слага своя печат върху мислите, чувствата и волята на отделната личност и тя се обобществява. Така всеки човек трябва да бъде разглеждан като член на различни социални кръгове, жизнени единства (Lebenseinheiten), което членуване го води до еднакво с всички мислене и действуване. Тази социал-исторична действителност преди всичко трябва да бъде изследвана и тя е тъкмо предмет на историята, а не тъй нареченото историческо „образуване на понятията”, в което Рикерт и Винделбанд откриват предмета на научната история. Главната философ­ска дейност на проф. Д. Михалчев се развива еднакво от катедрата и чрез редица писания. В психологията Д. Михалчев е убеден, че не могат да се разглеждат смислено душевните явления (промени), преди да се хвърли светлина върху естеството на съзнанието, което изпитва тия промени.

Основни определителности на съзнанието (душата) са: предметната, мисловната, емоционалната и субектът. Противопоставянето усетите, възприятията и представите, като нещо субективно („вътрешно”), на предметите, като нещо „външно” е основната грешка на досегашната психология. Волята не е свойство на душата, а особено причинно самоотнасяне на съзнанието към една бъдеща, възможна, предварително пред­ставяна, стояща в светлина на удоволствието промяна, наречена цел на волята. Който иска, той винаги иска да действува и често той е причина за промяната, която се крие в целта. Искането е най-очевидното доказателство, че ду­шата действува на тялото, а всички душевни промени винаги са причинени от известни действия на нервната система, респективно мозъка. От тука е ясно, че между тяло и душа има причинна връзка, връзка на действуване. Човек е причинно единство от тяло и душа. Паралелизмът, който отрича взаимодействието, оставя и факта на волята непонятен. По въпроса за свободата на волята Д. Михалчев поддържа, че спорът между детерминизма и индетерминизма почива върху погрешното противопоставяне свободата на необходимостта: всяко искане, принудено или свободно, е необходимо и обусловено. Противоположното на свободата е принудата, а не необходимостта.

В логиката проф. Д. Михалчев държи на една сво­бодна от психологията логика. Предмет на логиката е мисленето. Логиката са определя от него като учение за познанието и логическото мислене. Мисленото не е дейност на съзнанието, защото такъв възглед е възможен само за тоя, който смята, че познаваме не самите действителни неща, а техните образи. Логическото мислене е съдене, определяне, изясняване, което се състои в преоткриването на едно общо дадено. Общото съзнанието намира дадено на единичното и там го съзнава, а не го образува като ново психично съдържание. Доколкото общото служи за определител в съждението и е изразено в дума, то се нарича понятие. Съждението не е някаква синтеза на понятия, а то е вече определеното дадено. Истинни могат да бъдат само твърденията, а не съжденията. Истина има там, гдето се твърди това, което се съзнава. Единственият логически закон е тоя, че мислим тъй, както съзнаваното ни е дадено. Логическите закони не регулират никакво човешко мислене. Човек и да иска не би могъл да си мисли противоречието. Както показва самото му название, противоречието се крие в областта на човешката реч, а не на мисленето. Също така не може и дума да става за едно нещо, което било „тъждествено на себе си”. Никой не би могъл да разясни смисъла на твърдението „човекът е човек”, щом субектът е незаличим от предиката. Във връзка ъ курсовете си по логика и гносеология проф. Д. Михалчев издава в 1914 г. съчи­нението си „Форма и отношение”. През един тънък анализ на цялата теория на познанието от Демокрита до панемпиризма на нашите дни авторът идва до заключението, че гносеологията със своята теория за образите не е в състояние да хвърли научна светлина върху същината на по­знанието. При това критично разглеждане е проследена ро­лята на „формата”, оказваща се призвана да обясни, по какъв начин съзнанието идва до съзнаването на единствата и отношенията, които не можем да възприемем със сетивата. Опитът на проф. Д. Михалчев да докаже, че учението за формата в гносеологията се е явило като логически еквивалент на отношенията, с който теорията за образите не е могла да се справи, е пръв по рода си в цялата съот­ветна книжнина.

Ръководна задача на проф. Д. Михалчев е да обоснове възможността на една научна философия, което той прави в курсовете си по метафизика и което най-добре излага в съчинението си „Философията като наука” (София, 1933). През една критика на съвременната философия авторът устано­вява, че до днес философията не е успала да стане наука, макар и да се домогвала към това, първо, защото не е имала яснота върху точните граници на предмета си и отношението си към специалните науки и второ, защото е искала едновременно да бъде и наука и светоглед, т. е. да задоволява изискванията на разума и нуждите на сърцето.

А философията би могла да стане наука само когато ограничи предмета си върху най-общото в кръга на съзна­ваното, върху онова, което специалните науки предпоставят, но не се смятат компетентни да разяснят. Така, ставайки основна наука, тя единствена може и трябва да бъде в изходната си точка напълно непредубедена. Такава безсъмнена и освободена от всяко предварително определение изходна точка е само дадеността на съзнаваното.

В труда си „Към учението за относителността на истината” (1936) проф. Д. Михалчев има за цел да обясни субективността и релативността на познанието в гръцката древност чрез теорията за образите. След като разглежда учението на елейците и техните три знаменити положения, чрез които се стараят да докажат непроменливостта на битието и истината, авторът минава към софистите и Аристипа, за да изясни тяхната индивидуалистична теза. Общото заключение на книгата е, че истината в основата си не може да бъде относителна. Защото относителност може да има досежно истините на ценението. Субективност има при схва­щане вкуса, мириса и цвета на предметите, но тъкмо за това науката ги елиминира, когато ни дава истината относно материалния свят. Когато се стараем да постигнем истината, в повечето случаи ние искаме да се доберем до действи­телността, истина = действителност. И доколкото действителността не е навсякъде лесно установима и узнаваема, истините, т. е. познанията за нея често са непълни, неточни, заменят се едни с други. Вярно е, че много научни истини са били преодолени, те са умрели, но те недаром са живяли. Но твърденията ни, които смятаме, че съдържат истина, не винаги се отнасят само до действителността. Напр. и в математиката има истини, но тук вярното изречение не е израз на някаква действителност. Истината означава ясно и безвъпросно знание за нещо, било то действително или недействително. А който е успял да стигне до такова познание за дадено нещо, за него има само една истина за пред­мета и тази истина ще е вечна и непроменлива.

В статията си относно „Слепотата в науката и обективността на истината”, печатана на немски в сп. „Grundwissenchaft”, Bd. III, 1928} се развиват подобни мисли, като се подчертава изрично значението на особената научна фи­лософска или мирогледна позиция на учения, който изследва дадена действителност, особено социалната. Без да ще, човекът на мирогледната позиция неволно изопачава действи­телността, което води към една научна слепота. По тоя път проф. Михалчев обясни подробно, защо философите спорят страстно, без да могат да се разберат и в края на краищата всеки остава там, откъдето е тръгнал.

Липсата на място не ни позволява да посочим всички ония особено значителни и интересни статии на проф. Д Ми­халчев, обнародвани в течение на 12 години в сп. „Фило­софски преглед”, които се отнасят до отделни тясно – фи­лософски, психологически, социологически, философско-исторически, религиозни, етически и др. въпроси. Повечето са известни на нашата читаеща и интересуваща се от фило­софски въпроси публика. Ще споменем тук само някои негови работи, обнародвани в чуждестранни списания, като напр. „Случайното като съставка на действителността” в I том на „Festschrift fur Mazaryk” (Bonn, 1928), както и студията му „Allmanacht und Wirklichkeit” (Leipzig, 1924). Заслужава да се отбележи и обнародваната в кн. 5, год. XI на „Философски преглед” статия „Прагматизмът като ново учение за исти­ната”. Това не е нито просто изложение, нито само критика на прагматичното учение за истината, а е една дълбока и рядко изчерпателна работа върху крайно сложната проблема за исти­ната изобщо, тъй както тя е била схващана от времето на Демокрита до днес, във всичките ú разновидности, изложени, разтълкувани и разкритикувани с голяма научна вещина.

Едно наистина ценно и забележително културно дело на проф. Димитър Михалчев е създаването на първото българско философско списание „Философски преглед”, което той редактира вече дванадесета година. Това списание, което представлява една истинска свободна трибуна, гдето всеки български философски писател може да изкаже своите фи­лософски, в широкия смисъл на думата, разбирания, все повече обединява около себе си всички у нас, които пряко или косвено засягат философските проблеми. Освен това, списанието дава редовно критични отзиви за всяко значително философско творение, българско или чуждестранно. Поради ясното си философско становище, проф. Д. Михалчев има вече и своя школа у нас. Върху представителите на тази школа, както върху други значителни представители на на­шата философска мисъл, към която е приобщена и жената, ще се спра в една друга статия.

---

* Тази статия е публикувана в сп. „Училищен преглед”, 1940, бр. 5-6.