През 1996 г. се появява изданието „Любомъдрие”, обявено в първия си том за орган на Философския факултет на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”, Философска асоциация – Велико Търново и Център по философия – Велико Търново. Този том представлява на практика сборник с доклади и резюмета на научни съобщения от национална научна конференция „Философия, наука, култура”, посветена на първата годишнина от създаването на Философския факултет на ВТУ. От втория том – появил се през 2001 г. – „Любомъдрие” вече носи подзаглавие „Архив за българска философска култура” и се издава като поредица от Дружество по история на българската философска култура. Всъщност оттогава под това заглавие започва да излиза напълно различно по своя облик издание. То е дело на Росина и Евлоги Данкови – университетски преподаватели по философия във ВТУ, които освен негови съставители са и основни автори. Целият му облик е подчинен на прокарваната от тях специфична стратегия за правене на философско издание в страната.

По своя характер „Любомъдрие” не е класическо академично списание. Това издание неслучайно е определено като „поредица” от томове с общо заглавие, но с доста различен вид относно съдържание, композиция, типа текстове и пр. Тази необичайност на изданието може да послужи като сериозно основание за оспорване принадлежността му към специализирания философски печат у нас, тъй като то не притежава някои от класическите характеристики на теоретично списание – да кажем обявена периодичност на поява. Същевременно в „Любомъдрие” са налице редица други черти, обичайни за подобно издание: единна концепция при подбора и представяне на текстовете; ядро от автори, обединени около изследването на сходни проблеми; сравнително ясна насоченост към конкретна аудитория; единно оформление, поредна номерация и пр.

От програмния редакционен текст на Е. Данков – „Културният самосъзнателен семиозис на българския етнос като любомъдрие”, става ясна подбудата на инициаторите за създаването на „Любомъдрие”. Появата му стъпва върху констатация на един голям според тях дефицит – на „систематично изследване на българската философска мисъл, което обхваща и предфилософския период на нашата духовна култура”. Затова и новата поредица вижда мисията си в това да направи „първият опит за систематично изложение на философската мисъл в България без политически и идеологически предубеждения при анализа и оценката на българските философи”.

„Любомъдрие” има ясна съдържателна специализация, доколкото се самоопределя като „история на българската философска мисъл”. С ограничаването главно върху миналото на българската философска култура създателите му демонстрират висока амбиция да предложат нова интерпретация на философстването в страната. И действително съдържанието на „Любомъдрие” покрива преобладаващото именно тази проблематика. В изданието са поместени редица изследвания върху различни страни от българската философска култура. Но при по-внимателно вглеждане в очи се набива доста явна едностранчивост в проблемно-тематичния му профил. Без съмнение негово ядро представляват текстовете върху философското наследство на великотърновските мислители от миналото и съвременността. Към това наследство са отнесени и редица изследвания върху живота, делото и идеите на патриарх Евтимий, публикуван е и негов текст. Тясно свързани с тях са и многобройните анализи върху исихазма, разглеждан като основа на метафизичното мислене изобщо по българските земи. Това залитане към относително тясна проблематика плюс стремеж да се изтъкнат максимално заслугите на региона за развитието на националната философска култура, обрича изданието на локален статут.

Поредицата „Любомъдрие” се отличава с няколко уникални черти и по отношение на своя строеж. С изключение на първия том, то се структурира посредством типичните за монографични изследвания „глави”, а не чрез обичайните за периодични издания рубрики. В томовете често се използват „уводи” и „заключения”, което също не е типично за периодично издание. Изглежда създателите на поредицата разглеждат всеки неин том като част от някаква обща история на българската философска култура. Но реалното съдържание на томовете е такова, че не може да се говори за цялостно изложение със съдържателно, методологически и стилистично кохерентни отделни текстове. Дори фактът, че в някои от томовете цели глави са писани от един и същ автор – обикновено Е. Данков или Р. Данкова, не им придава вид на завършено самостоятелно изследване. Още по-малко такова впечатление създават принципите, според които са обособявани „главите” във всеки том. Така например в томове 3 и 4 става дума за функционално групиране на текстовете в раздели като „Научно-изследователски проблеми”, „Педагогическа дейност”, „Рецензии”, „Научни конференции и симпозиуми”, „Интервюта”. А това са типични рубрики за едно обичайно академично списание.

От пети том насетне в „Любомъдрие” се прилага съдържателен критерий за обединяване на текстовете. Това става чрез въвеждане на друг тип наименования на „главите”, като „Неоплатонизъм и християнство в Трети Рим”, „Българската философия извън България”, „Любомъдрието като философска култура и като съзерцателна философия”, „Философията като любомъдриe в българските традиции”, „Философията като концептуална поезия”, „Българското културно пространство и неговият ценностен семиозис”, „Национална и европейска идентичност на българите”, „Логосът на първото българско царство”, „Духовната история на Гложенския манастир „Св. вмч. Георги Победоносец” и българската философска култура”, „Метафизика на българското културно битие” и пр. Тук освен помпозността на заглавията прави впечатление, че често самите „глави” не изпълняват ролята, заради която са създадени. В техните рамки са направени вътрешни деления за реално групиране на текстовете с близка проблематика. Така например в глава трета на том шести – „Първоосновите на философията в средновековните неоплатонически традиции” – съществува вътрешен раздел „Основни принципи на средновековната западноевропейска етика”. Това прекалено сложно структуриране на томовете говори за високи претенции, но всъщност с нищо не допринася за избистряне вътрешния строеж на изданието, който да подпомогне читателя за ориентация в съдържанието му.

Изграждането на „Любомъдрие” е уникално и в друго отношение. Става дума за особено разбиране ролята на изданието в преподаването на философия, което рефлектира върху съдържанието и композицията му. В цитирания по-горе програмен текст Е. Данков заявява убеждението, че „преподавателската и научноизследователската дейност не бива да бъдат разкъсвани”, като „преподавателят е длъжен да представи в лекционните си курсове пред своите студенти приносите си в съответната научноизследователска област”. Оттук логично следва изводът, че поредицата „Любомъдрие” има задачата да „акцентува” върху „изграждане на философска култура” у студентите и да ги подпомага в тяхната учебна работа. На практика това става чрез редица текстове върху различни страни на образователната дейност по философия: методологията и методика на обучението по философия, както и редица учебни програми по различни предмети. За тази цел се обособяват следните „глави”: „Съвременна философска култура във висшето образование”, „Философската култура в обучението на бакалаври”, „Философска култура”. Нищо от това обаче не кореспондира със заявения облик на изданието като „история на българската философска мисъл”.

Освен теоретични изследвания и образователни материали в „Любомъдрие” са публикувани различни по вид текстове. Сред тях се открояват няколко интервюта с български и чужди мислители. Добро впечатление прави честото публикуване на отзиви и рецензии за новоизлязла хуманитарна и в частност философска книжнина. И тук обаче проличава характерната за създателите на списанието склонност към местен патриотизъм и лично самоизтъкване. С внимание на първо място са удостоени публикуваните във Велико Търново и региона книги и особено тези на издателите на томовете. В това отношение характерен пример представлява поместването на няколко рецензии за книгата на Е. Данков „Метафизика на исихазма”.

Що се отнася до особеностите на авторския състав на „Любомъдрие”, той се дели на две основни категории: Евлоги и Росина Данкови от една страна, и останалите от друга. В поредицата са публикувани десетки материали на нейните създатели, като точният им брой, респ. дял от всички текстове не може да бъде точно установен поради това, че голяма част от тях без посочен автор с основание могат да бъдат разглеждани също като дело на съставителите на изданието. Последните са автори освен на многобройни, и най-разнообразни текстове и изглежда, че те публикуват в изданието едва ли не всичките си работи. Това е достатъчен аргумент, за да се определи изданието като „семейно” и по такъв начин то да намери своето уникално място в историята на специализирания философски печат в България. Може да се каже, че по продуктивност като автори на собственото си издание семейство Данкови надминават дори Д. Михалчев като редактор на „Философски преглед”.

Разбира се, в „Любомъдрие” се публикуват текстове и от други автори – близо осемдесет души от страната с различен професионален и социален статус, възраст и месторабота. При тяхното представяне обаче не се спазва последователно някакъв принцип. Най-често авторите са представени според населеното място, в което живеят: Велико Търново, Видин, Габрово, Горна Оряховица, Ловеч, Луковит, Мъглиж, Плевен, Пловдив, Свищов, София, Стара Загора, Шумен и др. Предполага се, че далеч не всички от тях са професионални философи, но за това може само да се гадае. Явно изданието се стреми да осигурява възможности за изява и на лица, които обикновено не могат да попаднат на страниците на националния специализиран печат. Въпреки тази похвална политика възприетият начин за представяне на авторите е доста екзотичен, поне според наложилите се в страната, а и зад граница, неписани стандарти в това отношение.

Понякога презентацията на сътрудниците в „Любомъдрие” става чрез притежаваните от тях научни степени и звания: академик (А. Поликаров), професор (Б. Дянков, Р. Радев и др.), старши научен сътрудник (С. Пенов), доцент (Л. Андреев, Л. Христов и др.), главен асистент (З. Иванов), асистент (Ц. Рачева), доктор на философските науки (Р. Крикорян), доктор (В. Бузов). В редица случаи обаче професионалният статус на работещи в академични звена автори на поредицата не е посочен, въпреки че става дума за хабилитирани лица (Л. Ганчев, Ц. Кардашев, Д. Киров, Д. Станков, С. Христова). Често липсват сведения за институцията, в която работят тези хора, а това е възприетият обичаен начин за представяне в реномираните издания.

За огромната част от авторите на „Любомъдрие” липсват ориентиращи читателя данни. Може само да се предполага, че част от тях са студенти и докторанти във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. Друга озадачаваща практика е изписването на поредица от имена като автори на множество следващи ги текстове. Така например в том седми след имената на Росина Данкова, Валентина Камбурова, Цветинка Цолова, Мария Спасова, Зарко Филипов, Евлоги Данков от София – В. Търново – Шумен – Луковит следват седемнадесет текста, за които читателят недоумява от кого точно са написани. В този случай се губи изобщо идеята за авторство, като аудиторията е напълно дезориентирана. Иначе в поредицата някои имена се срещат сравнително често. С по два и повече текста в нея присъстват В. Велева, В. Камбурова, Ц. Кардашев, Р. Крикорян, С. Пенов, А. Поликаров, Р. Поптодоров, Р. Радев и Ц. Цолова. Сред тях със своите седем самостоятелни и в съавторство текста се откроява Ц. Кардашев, който изглежда е най-близък по разбирания до създателите на поредицата.

При прегледа на авторския състав на „Любомъдрие” впечатление правят не само наличните, но и отсъстващите имена. С оглед обявения профил на поредицата логично би било да се очаква, че на неговите страници ще присъстват по-изявените историци на българската философска култура. Но в изданието липсват текстове от най-известните понастоящем изследователи от тази категория, от секция „История на философията” във Философския институт на БАН и катедра „История на философията” в СУ „Св. Климент Охридски”, да не говорим за останалите специалисти по история на българската философия от различни неспециализирани звена. Това няма как да не буди недоумение с оглед претенцията на създателите на поредицата да я превърнат в подобна разгърната история. Обясненията за този странен феномен могат да се търсят в няколко посоки – включително неотзивчивост на визираните категории потенциални автори, ако те са били изрично поканени да пишат в изданието. В такъв случай обаче неговите създатели би било редно да се замислят защо тяхната покана е била пренебрегната. Така или иначе, когато се заявяват толкова високи амбиции, следва да бъдат полагани повече усилия за привличане на най-добрите изследователи от страната по съответната проблематика.

Сред авторите на „Любомъдрие” се открояват още няколко категории. Първата се състои от отдавна живели български (Константин-Кирил Философ, патриарх Евтимий) и чужди (Михаил Псел) мислители. Със свои текстове в поредицата присъстват и няколко духовни лица. На страниците на „Любомъдрие” могат да се срещнат и текстове на съвременни чуждестранни автори, някои от които представени чрез своето местоживеене – град (Атина, Москва, Твер, Тюбинген) или държава (САЩ). На други пък са посочени научните звания: академик (А. Урсул, Г. Халилов) или професор (М. Билевелд, Р. Дюмайн, Л. Митрович). Такава информация обаче липсва за повечето от останалите задгранични сътрудници: Х.-К. Койл, Е. Куражковская, О. Митрофанова, А. А. Попова, В. Распутин и В. Редкин, макар да е известно, че поне някои от тях притежават научни степени и звания. И в това отношение създателите на „Любомъдрие” проявяват непоследователност и дават още едно основание за скептицизъм спрямо това издание, явяващо се плод на иначе полезното начинание по изучаване историята на българската философска култура.

Литература

Данков, Е. Културният самосъзнателен семиозис на българския етнос като любомъдрие //lubomudrie.hit.bg/Simeon.htm, бр. 5.