Книгата „Пространства на идентичност – рефлексии върху българската философска култура” (2019) на Нина Димитрова представлява мозайка от конкретни анализи, всеки от които добавя важен щрих в богатата картина на родната (философска) култура. В първата част „Междувоенният период и неговата kulturphilosophie в България” са анализирани редица дебати около самобитността на българската философска култура. Втората част „Българските психоаналитици в публичните дебати” е посветена на изследване на различни страни от историческото развитие на психоаналитичното движение в страната през междувоенния период. Третата част е озаглавена „Портрети”, като в нея са събрани изследвания на авторката върху делото и идеите на няколко значими фигури в българската философска култура: Васил Берон, Антоний Гащев, Янко Янев, Асен Игнатов, Стефан Попов. Книгата завършва с кратко изследване на появата на българското ремкеанство зад граница. Тя представлява ценен принос за осмисляне на значими страни от една обширна тематична област каквато е модерната българска философска култура.

Книгата Часът на българската интелигенция (Българската интелигенция в междувоенния периодичен печат) (2010) на Нина Димитрова откроява ключови дебати за времето като този за разликите между интелигенция и интелектуалци. Тя анализира визията на кръга „Мисъл”, а също и гледните точки на съвременни експерти. От картината на българската междувоенна периодика се открояват също и дебатите свързани с родното и чуждото, европейското, народа, които допълват този „що е интелигенция според българската интелигенция”. Целта на книгата е да направи анализ на хуманитарните издания, актуални през периода, без да изучава литературата. Последната част на изданието разглежда статуса на жената като интелектуалка.

Книгата Религия и национализъм (Идеи за религията в междувоенния период в България) (2006) на Нина Димитрова е логично продължение на многогодишната изследователски усилия и публикации на авторката в тази сфера. Преплитането на религията, национализма, утопичните идеи, политическата идеология са анализирани в различни контексти, срезове, периоди – в България и в Русия, в междувоенния период и в съвременността, в историко-философски, антропологичен или социокултурен план. (от рецензията на Н. Богомилова „Религията и национализмът: минало и съвременност”).

Книгата на Ясен Захариев Философия и биография (2012) има за цел да покаже философската традиция в България в много тясна перспектива. На предимствата и недостатъците на широката и тясната перспектива, на микро- и макро-историческия анализ, е посветена първата част от книгата. В нея се защитава тезата, че микроисторията на философията открива важни неща, които в широката перспектива на големия мащаб остават напълно невидими. Не се търси противопоставяне между малък и голям мащаб на историческото изследване, а се показва, че и двата имат своето място в опитите да бъде разбрана определена традиция. Разбиране не само на философската традиция, а и на всяко нещо, свързан с човешкото минало, настояще и бъдеще, минава през отделни истории, които имат структурата на разказ. От тази перспектива се стига до личността на Иван Саръилиев и неговата история – философска и биографична.

Книгата Магарето на Минерва (Преобразувания в българската философска традиция от Възраждането до края на ХХ век) (2011) на Ясен Захариев предлага сравнително ясен поглед върху историята на модерната българска философия, но е далеч от претенцията за изчерпателност. От средата на ХХ век се води дебат относно предмета на историята на философията в България, който продължава и до днес. Задълбочен анализ на този дебат, както и на използваните методи в различните изследвания по въпроса, досега не е правен и такъв може да се открие в първата част на книгата. След анализа на метода тя се занимава с различните аспекти от философията в България и нейното развитие. Доколкото промените в този процес на развитие често пъти са изненадващи, случайни или трудно обясними, се използват термините „преобразувания” или „метаморфози”, които да ги означават. И тъй като една част от тези понякога трудно обясними промени на формата се намират за възвишена и поучителна, друга за забавна и смешна, докато трета за тъжна, дори страшна, автора предлага и съответния символ на философията в България – Луций от античния роман на Апулей „Златното магаре”. Любознателен, но малко глуповат младеж, който се интересува от изкусителното и непознато изкуство на магията. Веднъж, видял как една магьосница се превръща в сова, той решава да опита сам същата магия, но поради незнанието и неопитността си, вместо в нощна птица, се превръща в магаре. В тази форма героят минава през множество перипетии и приключения, докато отново стане човек, по-опитен и по-мъдър отколкото е бил в началото. Разбира се, магарето като символ на философията съвсем не е така възвишено и представително както прочутата сова на Минерва, но автора не смята това за притеснително.

В книгата си Понятия за философия (2009) Венцеслав Кулов започва своя анализ с езиковата аномалия, свързана със звукосъчетанието „философия”, за да постави въпроса „Що е философия”, предизвикващ постоянни спорове между философите. Основната теза, която той защитава е, че „философия” е дума, която някога е имала едно сравнително определено значение, но от ХIХ век насам функционира многозначно. Понастоящем философиите са не една, а много, и вместо с едно „дефектно” общо име те би трябвало да се наричат с различни имена. До позицията на „метафилософския плурализъм” се стига след проследяване на процеса на създаване и основанията за отказ от традиционното понятие за философия, наложено от Аристотел. Посочват се авторите и аргументите им за неговата ревизия. Търсят се приликите и съществените разлики между науката и философията, като се защитава тезата за философстването като „извъннаучно теоретизиране”. Представят се поредица от конкретни понятия за философията, защитавани от философи, живели през ХХ век.

Изследването Идеи за историята в българската културфилософска книжнина (1878-1948) (2000) на Атанас Стаматов има за предмет развоят на философско-историческата култу­ра в България през посочения период. В първата част – „Антиномии на историческия разум в края на ХIХ и началото на ХХ век”, са реферирани основните тези и решения, родени в хода на европейския дебат за природата на историчес­кото и спецификата на „науките за духа”. Модерната философско-историческа менталност у нас се ражда като рецепция именно на тези търсения. Втората част – „Европейският дебат във фокуса на културфилософската книжнина у нас”, е посветена на тяхната „академична” апробация и адаптация в България, а в третата част – „Философско-исторически модели за преход към българската модерност”, се анализират историологичните проекти, идейно енергизирали обществения живот в страна меж­ду двете световни войни. Опитите да се очертаят контурите на една философия на българската история са изложени в последната част на изследването – „Щрихи из опитите за философско осмисляне на българската история”. Книгата е адресирана към широк кръг специалисти от областта на хуманитаристиката и към всички любители на философското и историческото четиво.

В книгата Кант и проблемът за вътрешното сетиво (2005) на Христо Стоев са разгледани основни въпроси и понятия на „Критика на чистия разум” през призмата на водещия проблем за вътрешното сетиво. Той бива анализиран като изходна точка за разбирането на редица други проблеми, като например този за времето в качеството му априорна форма на вътрешния наглед, за трансценденталното единство на аперцепцията (самосъзнанието), за дуалния начин на разглеждане на човека като феномен и ноумен при Кант. Изследването би могло да представлява интерес както за специалисти, така и за хора, които се изкушават тепърва да навлязат в полето на Кантовата философия.

Изследването Понятията в „Критика на чистия разум” (2009) на Христо Стоев е обзорен и едновременно аналитичен преглед на централните понятия, използвани от Кант в „Критика на чистия разум”. Въпреки тематичната му, а не азбучна подредба, то може да бъде ползвано и като речник. В структурен план е организирано около трите основни дяла от учението за елементите на „Критика на чистия разум” (трансцендентални естетика, аналитика, диалектика), като същевременно в началото е обособен специфичен раздел понятия, условно наречени „метапонятия”, които са от такова естество, че пряко обслужват критико-философската методология на Кант. Въпросните метапонятия позволяват да бъдат проследени в опозиционни двойки (a priori – a posteriori, чисто – емпирично, синтетично – аналитично, интуитивно – дискурсивно, трансцендентно – иманентно и т.н.), което формира ясен поглед върху Кантовата концепция за човешкото познание като положено в напрежението между противоположни определения.

В книгата на Добрин Тодоров Студии върху българската философска култура (2012) се прави многопосочен анализ на професионалното философстване у нас от Следосвобожденската епоха, с акцент върху тоталитарния период и посттоталитарното време. Включените в тематичния сборник изследвания са писани през последните десетина години и стъпват върху обща методологическа основа – понятието „философска култура”. В тях се разглежда широк спектър от проблеми: периодизация на историята на модерната философска култура; тенденции в развитието на философската колегия; преглед на разгръщането на академичната кариера на философите от страната; осмисляне делото на някои водещи фигури в българската философска общност; размисли върху актуалното състояние и близкото бъдеще на философската гилдия в България.

В книгата Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009) Добрин Тодоров прави разгърнат анализ на професионалното философстване от епохата на тоталитаризма и посттоталитарното време. Този анализ се базира върху понятието „философска публичност”, разбирано като общ знаменател на всички фактори от социокултурен вид в живота на философите и представляващо неидейния компонент във философската култура. При проследяване развитието на българската философска култура през отделните исторически периоди се стъпва върху фиксиране на промените, настъпващи в облика на основните структурни елементи на философската публичност: дейностите, които извършват професионалните философи; институциите на знанието, като играещи ключова роля за формирането и възпроизвеждането на философската култура; философската колегия, включваща създателите и разпространителите на философски знания; формалните и неформални организации, образуващи институционалната инфраструктура, необходима за успешната дейност на философите; философските форуми и философският печат, като неизбежни средства за огласяване на резултатите от работата на философите. Направените наблюдения и изводи биха могли да изиграят роля на въведение в историята на българската философска култура от тоталитарната и посттоталитарната епоха.

Книгата Специализираният философски печат в България (80 години след началото на сп. „Философски преглед”) (2009) представлява равносметка на няколкогодишните търсения на Добрин Тодоров по темата. В нея различните по вид издания са представени както с оглед на ролята им в модерната философска култура на страната, така и съобразно специфичния им формат. Те се анализират чрез постоянен набор от критерии и показатели, позволяващ осъществяването на съпоставки помежду им. Цели се освен разкриване спецификата на отделните издания, още и очертаване на общи тенденции в развитието на българския философски печат като цяло. Книгата може да представлява интерес за всички, които се интересуват от развитието на българската философска култура през ХХ и началото на ХХI век, и по специално от философския печат като един от основните компоненти на националната философска публичност.

Книгата Работа върху понятията (2011) на Христо П. Тодоров съдържа тринадесет философски статии, писани през периода 1996–2010 г. В основата им е залегнало разбиране за философията, според което не съществува метаисторическа позиция, от която философите наблюдават, описват и обясняват света като цяло. Не съществува и специфично философски спекулативен, медитативен или друг непосредствен опит, от който се извличат философски истини. Философията не започва от някакво абсолютно начало, което тя открива в самата себе си. Философското мислене по-скоро е провокирано от въпроси, които идват от другаде – от миналото на самата философия, от жизнения опит и житейската мъдрост, от науките, от изкуствата, от различни обществени практики, от политиката и пр. Онова, от което философията започва, е обикновеният език. Философията си поставя за цел да разбере как работи езикът, с който хората си служат, и чрез анализ на понятията да разкрие действителната структура на човешкото мислене. Централната задача на така разбраната философия се състои в разбирането. Ето защо тази философия е херменевтическа, като определението „херменевтическа” трябва да се схваща пределно широко. Има се предвид не само философията, която обикновено се свързва с имената на Хайдегер, Гадамер и Рикьор. Херменевтическа по своите цели и подходи е и късната аналитична философия. Началата ú са в късното творчество на Витгенщайн, а нейни варианти в една или друга мяра се намират у Остин, Стросън, Сърл, Тугендхат и др.
Философски идеи се изразяват и съобщават чрез понятия. Още от своето възникване философията е поела задължението да използва своите понятия рефлексивно. За херменевтическата философия рефлексията върху значенията на понятията е не просто една от философските задачи, а сърцевина на философското занимание изобщо. Заглавието на книгата е израз на разбирането, че основната част от философската работа е тъкмо работа върху понятията.

Книгата Философски рефлексии съдържа текстове на доц. д-р Христо Стоев (1973-2022). Те са били публикувани в продължение на около две десетилетия в различни издания. Достъпът до някои от тях е затруднен както за специалистите, така и за широката публика. Преиздаването им днес дава възможност да се осмисли по-задълбочено делото на един от рано напусналия този свят, но оставил забележима следа в родната философска култура български автор.