Анализи на БФК

ПРЕОБЛАДАВАЩИ НАГЛАСИ И АКЦЕНТИ В ОЦЕНКАТА НА БЪЛГАРСКАТА ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ

Латьо Латев

Наличието на различни оценки и отношения към българската философска мисъл и нейната история в днешната ситуация изглежда съвсем резонно и едва ли може да е сензация за когото и да било. Впрочем отчетлива дивергенция в оценките се набелязва още през 60-те години, така че това не е нещо съвсем ново. В случая авторът се ръководи от разбирането, че и в тази област периодично се изисква рекапитулация, преосмисляне, та дори и чисто информационно попълване. Или, казано с простите думи на Петко Р. Славейков, да видим ,,де сми, що сми”.

На практика се проявяват няколко различни нагласи спрямо българската философия и нейното минало. Една доминираща, нагласа е игнорирането на българското философско наследство. Увлечени от претенцията да се включат в съвременните потоци на универсалната философия, българските философи сякаш не забелязват, че по проблемите, върху които работят, отдавна са казали своята дума други български философи. Тази нагласа очевидно принадлежи към комплекса на т. нар. национален нихилизъм. Едва ли е нужно да се убеждаваме, че това е пакостна за националната ни култура изобщо нагласа. Тук е налице не просто подценяване на философското ни наследство, защото за подценяването все пак е нужна оценка, а в случая се срещаме с деструктивната сила на отказа, на мълчанието. Практиката на нихилизма е точно такава – той не изрича отрицанието, а го олицетворява. Тази нагласа дълго време е работила и продължава да работи (сигурно не на последно място и поради многото превратности, поврати и преходи в историческото ни битие) като „кротко съзаклятие” срещу изграждането на собствена национална философска традиция. На тази нагласа едва ли могат да се противопоставят някакви аргументи, защото тя не борави с концепция, а по-скоро е поза или жест, или се проявява като скрита практика.

Друга нагласа се представя от една малка общност в рамките на по-голямата общност на българските философи – от изследователите на българската философска мисъл. Тук – и това изглежда естествено – се налага алтернативната тенденция към надценявана на значимостта на философските събития в родната ни история. Вероятно в този случай действа и факторът на ролевата дейност или на професионалната принуда – ако човек се занимава с археология на философски реликти в една страна с относително бедно философско наследство, ще трябва да разширява обхвата на дейността си и да стъпва на по-широкия фундамент на културната история. Тази тясно национална нагласа, (или нагласа за вътрешно ползване), има всъщност точно такъв теоретичен фундамент, обвързан с по-широката рамка на националната култура. Може би най-автентичният й израз е развитата през 60-те години концепция на проф. М. Бъчваров за изучаването на българското философско наследство. В основата на тази концепция лежи идеята за различаването на историята на философията като наука и историята на философската култура. Според тази концепция историята на универсалната философия се занимава с възникването и развитието на великите идеи и учения; с историята на поставянето и решаването на философските проблеми, докато историята на националната философия, и особено на малки народи с превратна историческа съдба като нашия, у които такива идеи и проблеми главно рефлектират и се реципират, а рядко се генерират, има за предмет формирането на философска култура, която включва в основни линии интерпретациите, трактовките на познатите, водещи философски теми и проблеми. Заслугата на тази концепция е в инициирането на едно основополагащо изследване на историята на националната ни философска мисъл. Същевременно трябва да се посочи, че това е разширителна концепция, която води до споменатото надценяване на обхвата на философското ни наследство, а често и на самата му философска стойност. Все пак следва да се признае, ще в ситуация, когато липсва интегритет на усилията, без който не може да се постигне и кумулативен ефект, нужен за изграждане на традиция, такова надценявяне не е напълно излишно, напротив, то се явява като противотежест на нихилистичните тенденции.

Трета нагласа, която условно може да се нарече универсалистка, се представя от българи с философско образование, работещи в чужбина и адаптирани към тамошната културна и философска среда (впрочем и първата от визираните нагласи също може да се счита за универсалистка, но не е ясно афиширана). Такива са Радослав Цанов, Георги Шишков, Асен Игнатов. Ще отделя повече място за техните визии, тъй като те са почти непознати за българската аудитория.

Р. Цанов1 посвещава на българската философия статия в американска философска енциклопедия2. В статията под заглавие „Българска философия” той прави кратко описание на историческото развитие на философията у нас. Авторът различава три главни периода в това развитие – средновековен, период на възраждане на българската култура и комунистически период. За първия период той отделя внимание изключително на богомилството и го третира като религиозна доктрина, в която се включват елементи от различни сектантски учения – гностицизма, манихейството, павликянството. Явно Цанов оценява богомилството като изключително явление в историята на българската философия, като явление с извъннационален контекст, за което говори обстоятелството, че той изтъква неговото разпространение в Босна и отвъд Адриатика. Още повече, че това е единствената философска проява, на която той се спира за период от 1200 години. За него възраждането на българската култура започва с Освобождението (и това е вторият период в историята на българската философия).

Като промяна в условията за съществуване и развитие на философията у нас Цанов сочи обстоятелството, че голям брой български философи учат в чужбина и най- вече в Германия, и донасят от там фермента на модерните идеи и учения. Развитието на философската мисъл е стимулирано и от превеждането и издаването на философска класика. Като видни фигури в българската философия Цанов споменава Иван Георгов и Кръстьо Кръстев. Той не отминава и имената на Стоян Михайловски и Петко Славейков, макар че са преди всичко поети. Специално Ст. Михайловски е включен тук явно поради пристрастието на Цанов към проблема за злото, – един от основните в собственото му творчество, с който според него се занимава и българският поет. По-нататък за този период авторът отделя място изключително на Димитър Михалчев, когото нарича „изтъкнат ум”. Цанов го оценява като одухотворяваща сила за цяло поколение в българската философия. Според него енергичната защита на ремкеанското учение, което Михалчев предприема в борба с много по-известни философски алтернативи, му е спечелила малцина последователи, но затова пък е възбудила в българските философски кръгове свежа дискусия по философски проблеми и е съдействала за съживяването на фундаменталното мислене.

Говорейки за комунистическия период, Цанов се спира само върху Тодор Павлов и то предимно като естет и литературен критик, даже посочва като главно негово съчинение „Основни въпроси на естетиката”, а за теорията на отражението говори само във връзка с борбата между идеологиите. Той, от друга страна, сочи важността на дискусията между Михалчев и Павлов, която се е отразила на двете конфликтуващи идеологии и е разделила българската философска мисъл.

Георги Шишков3 е този от работещите в чужбина философи от български произход, който е показал най-траен интерес към българската философия в продължение на десетилетия и с най-обширни публикации, върху нейната история.

В статията си „Философията в България”, написана по случай XV световен конгрес по философия (Варна, 1973 г.) той прави кратък исторически преглед на философската мисъл в нашата страна. В нея се изтъква, че източниците от Първата българска държава не дават основание да се говори за собствена философска традиция. С това авторът се противопоставя на локалния патриотизъм, който е заинтересован да удължи българската философска традиция. Според Шишков усиленото наблягане на собствената културна традиция е мълчалива отбрана срещу мирогледните и политически посегателства на Москва4. Шишков счита, че ако се изостави локалният патриотизъм, наченките на българската философия трябва да се търсят в началото на ХIХ век. Отначало това не е било философия или истинска рефлексия, а „светогледно-просветителско мислене”, което е „израз на витални субективни стремежи” на родолюбци и революционери.Така че, това, което историкът на философията трябва да извърши, е „не историко-философско изложение, а философско-историческа оценка на духовните сили на народа, които са довели до освобождение от почти 500-годишно иго и до национално Възраждане”5.

Шишков споменава персонално някои от българските философи? като Петър Берон, Иван Гюзелев, Иван Георгов, Никола Алексиев. Спира се и на Димитър Благоев, когото счита не толкова за философ, колкото за посредник при проникването и разпространението на социалистическите идеи в България6 Шишков отрежда специална роля на Димитър Михалчев като основател на собствена школа. Широко място е отделено на Тодор Павлов във връзка с доминацията на диалектическия материализъм. Всъщност и в последния си труд върху българската философия Шишков отрежда централно място за Д. Михалчев и го нарича „оригинален мислител от голям формат, пръв основател на философски кръг от верни ученици”7. В тази немалка по обем работа авторът доста пространно излага възгледите и на други български философи – Иван  Гюзелев, Иван Георгов, Кръстьо Кръстев, Никола Алексиев, Спиридон Казанджиев, Асен Златаров, Михаил Димитров. За отбелязване е, че значително внимание е проявено и към ирационалистичните течения и философията на живота у нас. Малко изненадващо тук е включен Цеко Торбов, докато например Димитър Пенов не е споменат. Но самото излагане на възгледите на Торбов е значителен факт, доколкото той не бе удостояван с внимание в собствената си страна допреди няколко години. Също така заслужава да се отбележи, че тук, макар и накратко, са дадени схващания и на доста други български философи, като Янко Янев, Емануил Попдимитров, Стефан Гидиков, Иван Саръилиев, Атанас Илиев, Иван Кинкел, Любомир Русев.

За разлика от другите, Асен Игнатов8 се интересува изключително от съвременното състояние на българската философия. В работата си „Философска традиция и постмарксистко мислене в България”9 той се опитва да улови тенденциите на българската философска мисъл след 1989 г. Първото нещо, което авторът отбелязва, е отварянето към западната философия, което намира израз в повишаването на интереса към модерните философи, включително и чрез преводни публикации на техни работи. На второ място, впечатление на Игнатов е направило възраждането на интереса към българските философи от по-далечното минало. Той посочва като признак за това публикуването на произведения на Михалчев, Торбов и др. Същевременно е изразена и оценка за състоянието на философската ни мисъл от последните години, която е квалифицирана като „панорама от произволни и изолирани трактовки („занимавки”) без всякаква взаимовръзка”10. Авторът изяснява и реалните обстоятелства, поради които у нас не може да има взаимосвързана и единна работа върху различни проблемни полета и области, и философите стават просто популяризатори. Най-същественият пункт от изложението на Игнатов без съмнение обаче е този, в който се засяга въпроса „Има ли в България автохтонно философско наследство?”11. С право авторът твърди, че въпросът за националната философска традиция е драматичен, тъй като въпреки желанието ни да разполагаме с такава, не е възможно бързо запълване на паузите в културно-историческото развитие, каквито имат малки народи като нашия. За разлика например от Русия, у нас няма „диференцирана собствена философска традиция” и според Игнатов на първо време е нормално новите поколения да се насочват към философията на развитите страни, без при това да е излишно обръщането и към български философи, най-вече Михалчев, чиито приноси в теорията на познанието са на интернационално ниво12.

Към тази категория оценки на българската философска мисъл може да се причисли и една статия от български автор, публикувана в Германия в годините на Втората световна война. Това е статията на известната представителка на българската философия Стела Русчева „Участието на жената във философския живот на България13. Тук тя описва дейността на редица българки с философско образование. Като посочва публикациите на Райна Ганева, авторката изтъква и неизвестния за изследователите факт, че тя е изнасяла редица реферати във „Философския клуб”, между които „Предпоставките на философията и понятието за света”, „Свобода и социална структура”, „Философия и теория на ценността”14. По-нататък авторката описва проявите на редица още български жени, работещи в областта на философията, като Елена Ганева, Катя Папазова, Зоя Ставрева, Ивана Балтова, Райна Андреева, Вера Плочева и др.

Горните описания носят чертите на споменатата универсалистка нагласа в отношението към българската философска мисъл. От една страна, наистина тук историята и съвременното състояние на българската философия са представени доста бегло и оскъдно, за което явно е допринесъл и ограниченият достъп до съответната литература. Тук обаче има нещо значимо, и то е, че имаме индикация за отношение към българската философия от друга позиция, от друго „място”. Без да отминаваме значимостта на факта, че тези философи остават и в новата си родина емоционално ангажирани с развитието на културата и философията в първородината си, по-същественото е, че в този случай като че се намесва и факторът на една философска „топология” – колкото по-близо до „центъра,” на голямото философстване се намира философът, толкова по- разбираема изглежда неговата взискателност и селективност към философските прояви в една по-периферна във философско отношение страна. И резонно е тези философи, адаптирани към по-развитата философска среда в Германия или САЩ, да изхождат от друг мащаб. Главният резултат от този външен поглед върху българската философия изглежда е имплицитно или експлицитно изразяваното убеждение, че на нея й липсва продължителна, непрекъсната традиция. Трябва да се отбележи, че всички български философи, оформили своите възгледи в чужда философска атмосфера, неволно стават нейна трансмисия у нас, но, което е по-важно, прилагайки сякаш външен мащаб към своеобразната национална атмосфера, те поне отчасти я лишават от предпоставките и зачатъците на някаква оригинална традиция. Това се отнася и за всички български философи, които са получили философското си образование в чужбина и са защитили там докторски дисертации.Разбира се, с известно основание можем да считаме, че тази национална атмосфера е неунищожима и в крайна сметка се получава някакъв синтез на самородното и привнесеното отвън, но реалният процес ни показва, че са налице негативни ефекти, чийто краен резултат е споменатият вече национален нихилизъм.

Във връзка с това възниква и въпросът: коя от посочените нагласи е меродавна с оглед отношението ни към философското наследство, оценката и преоценката на философските събития в миналото ни? Очевидно първата е за избягване и на теория това е известно на всеки, от друга страна, обаче, явно това не може да стане само със заклинания. Втората нагласа, въпреки известна нереалистичност, все пак е работеща, поне утвърждава някакви национални ценности. Третата също има своето място като прилагане към философското ни наследство, – както бе споменато, – на по-друг мащаб. Така че абсолютна гледна точка в това отношение едва ли съществува. Най-реалистична изглежда отвореността, липсата на категоричност, затова оценките, каквито все пак е неизбежно и нужно да бъдат артикулирани и уточнявани, бива да бъдат вариативни, плуралистични, дори донякъде иронични, само не и нихилистични. Всъщност наред с разширяването на картината на българската философия актуална задача е и нейната преоценка, така че преди всякаква категоричност трябва да има поне отчасти яснота относно вариантите на показано отношение, какъвто опит се съдържа в изложеното по-горе.

Бележки

1. Радослав Цанов е роден през 1887 г. в София, от 1905 г живее и работи в САЩ (повече данни вж. във „Философски алтернативи”, 1998, бр. 2.

2. The Encyclopedia of Philosophy, vol. 1, N. York – London, 1967.

3. Георги Шишков е роден през 1912 г. в гр. Нова Загора. След завършването на СУ в 1938 г. заминава на специализация в Германия (Мюнхен), където остава до края на живота си (1991 г.). В 1942 г. защитава философска дисертация. След Втората световна война е един от основателите на немското философско дружество (Allgemeine Gesellschaft fur Philosophie in Deutschland) и издател на две известни немски списания: Zeitschrift for philosophische Forschung (Списание за философски изследвания) и Philosophischer Literaturanzeiger (Показалец за философска литература). Издател и съавтор е също на популярен философски речник, който претърпява десетки издания, а в последните години е преведен и на български език. На българската философия са посветени монографията Peter Beron, Meisenheim (Glan, 1971), статията Philosophie in Bulgarien – Zeitschr. fur philos. Forschung, 1973, Bd. 27, Heft 2, параграфа Die Philosophie in Bulgarien vom Ende des 19. bis zur Mitte des 20. Jahrhunderts (философията в България от края на 19 до средата на 20 век) от книгата Geschichte der Philosophischen Traditionen Osteuropas, Darmstadt, 1996 (История на философските традиции в Източна Европа) и др.

4. Zeitschr. fur philos. Forschung, 1973, Bd. 27, Heft 2, 248.

5. Ibid.

6. Ibid., 249.

7. Geschichte der philosophischen Traditionen Osteuropas…, 615.

8. Роден е през 1935 г. в гр. Шумен: След завършване на СУ е преподавател в същия, а по-късно – научен сътрудник в Института по философия на БАН. От 1972 г. е в Германия, където работи в Института за изследване на Източна Европа. Автор е на трудове върху комунистическата идеология, а напоследък и по антропология.

9. Ignatow, Assen, Philosophische Tradition und postmarxistisches Denken in Bulgarien //Geschichte der philosophischen Traditionen Osteuropas, Darmstadt, 1996.

10. Ibid., 635.

11. Ibid., 63.

12. Ibid., 638.

13. Rustschewa, Stella, Der Anteil der Frau am philosophischen Leben Bulgariens //Jahrbucher der Deutsch-bulg. Gesellschaft, Berlin, 1942.

14. Ibid., 255.


* Текстът е публикуван в сп. Философия, 2000, бр. 1, с. 35-39.