Д-Р ПЕТЪР БЕРОН (1799/1800-1871)

І. Живот и дело.

Д-р Петър Берон е роден в гр. Котел. Баща му, Атанас Беро, е бил занаятчия и търговец. Начално образование Петър Берон получава в местното училище при поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански). След това при Райно Попович усъвършенствува български си език и учи новогръцки. За кратко време усвоява абаджийския занаят и от 1815 г. се премества в гр. Варна, където упражнява занаята си. Събраните средства му позволяват да постъпи в ръководеното от Константин Вардалахос (1775-1830) Елинско училище в Букурещ, известно и като „Бейската академия“. Негови учители там са Ламбо Фотиади, Неофит Дука, Георги Генадий, българите Атанас Богориди и Никола Пиколо. В Елинското училище той се запознава с древногръцката философия, увлича се от постиженията на модерната европейска природонаучна мисъл и проявява специален интерес към физиката. Разходите по тригодишното му обучение го принуждават да работи и като частен учител в заможни български и гръцки семейства, което от една страна го мотивира да се стреми към задълбочено и максимално пълно овладяване на учебния материал, който след това е трябвало сам да преподава; от друга – за цял живот го привързва към педагогиката и образователното дело. Заради причастност към гръцкото национално-освободително движение Петър Берон е преследван от турските власти, принуден е да напусне гр. Букурещ и да се пресели в гр. Брашов, където многочислената българска емиграция има своя община. Там Берон продължава да работи като частен учител; учи, за да завърши „средно класическо образование“; упорито работи за усвояване на старогръцки, новогръцки, латински, румънски, френски и немски език. Заможният, патриотично настроен българин Антон Йованович отчита неговите интелектуални заложби и широка образованост и го кани в дома си като учител на децата по български и гръцки език. Там Петър Берон подготвя и издава своята първа книга Рибен буквар (1824). За създаването и издаването му авторът получава морална и финансова подкрепа от Антон Йованович. Букварът предлага нов метод на преподаване, който стимулира бързия възход на зараждащото се новобългарско светско образование. Съставен е по образеца на гръцкия Дарварисов буквар Еклогар от началото на ХІХ век и предлага на децата не само обучение по четене, писане и смятане, но и къси енциклопедични статии с нови светски знания. В гр. Брашов Петър Берон се среща и с Иван Селимински и го печели за българската национално-просветна кауза.

През 1825 г., заедно със сина на Антон Йованович, заминава за Хайделберг и се записва за студент в университета, където слуша лекции по философия през летния семестър на същата година. От собственоръчно попълнените документи, съхранявани и до днес в архива на Хайделбергския университет, става ясно, че по това време той вече е навършил 26 години. През зимния семестър на учебната 1826/27 г. Берон се премества в гр. Мюнхен, където продължава следването си по медицина. По това време Мюнхенският университет е водещ научен център в областта на естествознанието и медицината, а катедрата по философия се оглавява от Шелинг (1775-1854). В отпечатаните по-късно от Петър Берон текстове личи влиянието на Шелинг, особено в схващането за отношенията между противоположностите. Негов преподавател в университета е и естествоизпитателят Лоренц Окен (1779-1851).

Петър Берон представя на латински език и успешно защитава на 9.VІІ.1831 г. дисертация на тема: Встъпителна дисертация по новия тазометър и ембриометър, представена с дълбоко уважение към прославения Мюнхенски медицински факултет за получаване на висшето отличие по медицина, хирургия и акушерско изкуство от Петър хаджи-Берон, тракиец. Дисертацията е издадена от Жорж Жаке и обхваща 24 страници с две приложения. Техническото изобретение с вид на плетена ръкавица впечатлява специалистите със своята простота, новаторство и безпроблемно приложение в практиката. „Тазометърът“ позволява извършването на бърз, надежден, безболезнен и психически ненатоварващ бременната жена медицински преглед. Използувайки знанията си по геометрия за пропорциите в параметрите на телата, а също и опита на географията чрез косвени методи (след като е невъзможно пряко изследване) да отчита размери и форми на земната повърхност, д-р Берон аргументира възможността „тазометърът“ да се използува и като „ембриометър“. Доколкото тазометърът позволява да се регистрират външно промени, предизвикани от нарастването на ембриона и с оглед на обичайните за съответния стадии от развитието пропорции, е възможно чрез неговите измервания надеждно да се съди за размера на ембриона и различните негови членове. Пряката практическа насоченост на разработката и оригиналното решение отличава дисертационния труд на д-р Петър Берон от тези на неговите колеги, с което и печели подкрепата на проф. Вайсброд, завеждащ клиниката по акушерство към университета. От 1832 г. до 1841 г. д-р Берон работи на длъжността „окръжен лекар“ в гр. Крайова (Румъния). Паралелно с упражняваве на професията си, той, заедно с племенника си Никола Беров, се занимава и с търговия. Направил добро състояние, през 1843 г. д-р П. Берон престава да работи като практикуващ лекар и изцяло се посвещава на научно-изследователска работа. Д-р Берон оказва съдействие, включително и финансово, за откриването на светски училища в Котел, Елена, Шумен, Сливен, Стара Загора, Русе, Търговище, Търново, Казанлък и др., а негово доверено лице в осъществяването на културно-просветната дейност е брат му Руско. Взаимната подкрепа и солидарност е ключът към успеха на българското духовно възраждане. Петър Берон дава своята подкрепа и на редица сънародници за образование. Например, Иван Селимински, останал без средства да завърши образованието си в Атина, през 1834 г. се обръща с молба за подкрепа към д-р П. Берон, Антон Йованович, Васил Априлов.

От 1843 г. д-р Берон се установява в Париж и предимно с научни цели пътува до Англия, Германия, Австрия, Чехия, Румъния, Гърция. Той свободно владее девет езика, от които пет писмено. Трудовете му обхващат около 10 000 страници. Първите си изследвания публикува на френски език през 1846/47 г. Това са Система на атмосферологията (Système d’atmosferologie, Paris, 1847) и Система на геологията (Système de géologie et origine des comètes ou très court résume de deuxième volume de d’atmosferologie, Paris, 1847). През 1850 г. е поканен от Кралското научно общество (Лондон). На заседание, председателствувано от граф Рос, основателят на Астрономическото общество – Джон Ли, представя научното съобщение на д-р П. Берон на тема „Причините на земния магнетизъм са доказани“, а резюмето е публикувано в печатния орган на Кралското научно общество. Д-р Берон е бил член на Азиатското научно общество (Париж), на Медико-физиологичното общество в Атина и на други международни научни организации. Негов първи мащабен философски опит е публикуваната в Прага на немски език Славянска философия (Slawische Philosophie, 1855), в която излага основните си идеи, разгърнати по-късно в многотомната Панепистемия. Три години по-късно публикува съчинението си Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки (Origine des sciences physiques et naturelles et des  sciences métaphysiques et morales, Paris, 1858; Превод и издание на български език, София, 1978 г.) Това е следващият план-конспект на бъдещата Панепистемия, в който намираме ясно формулирани принципите за теоретично обобщение на съвременното научно знание, към което се стреми българският енциклопедист-натурфилософ. След това д-р Берон издава и два атласа – Космобиографичен атлас (Grand atlas cosmobiografique, Paris, 1859) и Метеорологически атлас (Grand atlas météorologique, Paris, 1860) илюстрирани от Николай Павлович, възпитаник на Мюнхенската академия за изящни изкуства, комуто дължим и портрета на именития български възрожденец. Капиталното си съчинение Панепистемия (Всенаука) д-р Берон издава в седем тома между 1861-1867 г.г. Това многотомно съчинение е типичен опит за систематизация на цялото достъпно за енциклопедиста знание като се тръгне от единни, общи принципи, валидни както за микро-, така и за макрокосмоса. Първите четири тома са посветени на електростатиката, фотостатиката, термостатиката и баростатиката. Втората част обхваща последните три тома, като петият и шестият са посветени на космогоничните и космологически проблеми, а последният, седми том, на въпросите, отнасящи се до човека и развитието на обществото. Година преди смъртта си издава труд озаглавен Физико-химия (Physico-chimie, Paris, 1870) и е един от първите европейски интелектуалци, употребили това широко популярно днес понятие.

Напуска този свят на 21.ІІІ.1871 г. задушен от наемни убийци в дома си в гр. Крайова. Вероятен подбудител е Теохар Папазов, арендатор на имението „Скорила“, собственост на д-р П. Берон, което по негова воля било стопанисвано с благотворитална цел. Арендаторът прави опит да присвои част от него, губи доверието на Петър Берон, който сменя завещанието си от 1867 г. и търси решение на проблема по съдебен път. Две седмици преди делото да влезе в съда д-р Берон е намерен мъртъв в дома му.

ІІ. Философията като наука в нейното историческо битие.

В увода на своята всенаука (Introduction à la Panépistème, Paris, 1862) д-р Петър Берон типологизира опитите на античните мислители и школи да дадат отговор на въпросите за единния произход на битийното многообразие, за източника на движение и закономерните форми, в които то се разгръща. Първите натурфилософи компенсирали липсата на достатъчно емпирични данни със спекулативни построения. Активността на субекта в конституирането на философската картина на света дава основание на българския възрожденец да обедини представителите на това направление в т. нар. „активна школа“. Съмненията във валидността на спекулативните натурфилософски построения прилагани методологически обособява групата на скептиците. Скептицизмът храни „инертността“ на мисленето и държи науката в застой. В идейната борба между скептицизма и представителите на активната (спекулативна) школа се появява емпиризмът. Натрупването на емпирични факти трасира пътя на науката, но в този си фактографичен вид той все още не е наука. Първият сполучлив опит за превръщането на емпиризма в наука прави Аристотел, осъществявайки през определени философски принципи систематизация и класификация на всички налични факти. Но за превръщането на емпиризма в наука събраните по времето на Аристотел емпирични факти се оказват крайно недостатъчни. В средата на ХІХ в., според д-р П. Берон, те вече били в изобилие и бил съзрял моментът за тяхното преосмисляне и систематизиране в нова система. Тази нова научна система ще поеме методологически-ръководни функции над всички области на научното знание. Тя следва да даде отговор на два основни въпроса: 1/ Какъв е общият произход и закономерен характер на различните природни явления?;  2/ Кой е източникът и каква е същността на движението. Следвайки традициите на емпиризма и примера на Аристотел, д-р Петър Берон се чувствува призван да изгради тази научна система, която нарича „всенаука“.

Предмет на пансепистемията са закономерностите в макро- и микрокосмоса. Частнонаучното знание осигурява емпиричен материал, въз основа на който ние можем да разсъждаваме за основните закони на битието, от което следва, че философията не е нищо друго освен обобщение на емпиричните данни, предоставени от частнонаучното знание.

Д-р П. Берон отхвърля ползотворността на спекулативната философия, защото тя се затваря в своята система от общи понятия, загърбва естествознанието и допуска възможността то да се развива без обобщаваща теория. Това обрича естествознанието на т. нар. от него „голям емпиризъм“ (ние днес бихме го нарекли „пълзящ емпиризъм“). Д-р Берон вижда в спекулативната философия зло, което затваря пътя на философията към проблемите на живота. Той пледира за единство на емпирия и теория, на частнонаучното знание и философията. В този пункт българският възрожденец е син на своето време. Несъмнено влияние върху него оказва позитивизмът на Огюст Конт. Налице са морфологични сходства между изгражданите от двамата системи и особено в частта посветена на физиката.

В коментара си на методите, използувани при изграждането на панепистемията, д-р Берон се спира на наблюдението, анализа и синтеза в тяхното единство, генетичния метод и на първо място математическия метод като най-точен и сигурен общонаучен метод. Но трябва да признаем, че П. Берон се ограничава по-скоро в „статистическото“ му използуване. Така например, с негова помощ той подбира еднотипни факти/явления и от тях формира серии. На базата на последните извежда общи зависимости и ги формулира като закони. Тези закони отпосле му служат за дедуктивно конструиране на системата. Използувания подход д-р Берон определя като служене с „априоризми“, но понятието “a priori” тук не се използува в Кантовия, а в Спенсъровия смисъл.

Интересно е отношението на натурфилософа и просветител Петър Берон към теологията. Той не отхвърля нейното значение за светогледното оформяне на всеки човек. За него „религията и науката не са две сестри, а два клона на едно и също дърво, създадено от върховното същество“. Убеден е, че в теологията има истини, смятани за догми, които ако бъдат критически осветени могат да се окажат в съгласие с науката. В този аспект д-р Берон търси общите моменти между теологията и науката и се стреми да рационализира теологичната гледна точка към тях. Един пример – за него троичността е основен конструктивен принцип на мирозданието, а християнската Троица символизира този принцип.

ІІІ. Космология. Елементи и структура.

Както вече отбелязахме космо-онтологичните възгледи на д-р П. Берон видимо са повлияни от идеите на ранния Шелинг и Л. Окен. И при П. Берон, както и при Шелинг в ключа на принципа за единство и борба на противоположностите се интерпретира проблемът за положителното и отрицателното електричество, за полярността на магнетизма, за химическите взаимодействия между киселини и основи и пр. Идеите на българския възрожденец за ролята на кислорода, въглерода, водорода, топлината и светлината при изграждането и функционирането на органичния свят се доближават до тези на Л. Окен.

Натурфилософската картина на света, която ни предлага д-р П. Берон е следната. Първичната субстанция, първоосновата на всичко съществуващо той нарича електър. Електърът е флуид (лат. fluidus), който поражда всички останали флуиди – основни градивни елементи на мирозданието. Електърът в първичното си състояние е безкраен, хомоиден (еднороден), аморфен, постоянен, неизменен, вечен. (виж. Произход на физическите и естествените науки…, С., 1978 г., с. 23) С цел да направи по-достъпно за читателите своето разбиране за електъра, д-р Берон условно го нарича ефир, ранноантично понятие с история, чието съдържание се мисли като възможно най-тънката праматерия (Introduction à la Panépistème, p. 3). Флуидите, които възникват от електъра П. Берон дели на две големи групи (класа) – нетеглови и теглови флуиди. Как се случва това? За да бъде изведен от състоянието си на покой електърът се нуждае от „висше действие“ (срв. Аристотел, Нютон). Негов източник е Бог, схващан като „безлична причина“. То се свежда до разчленяване на електъра на две сфери равни по обем, но с различна плътност. Двете електросфери той означава с понятията пикноелектросфера (с по-плътен електър) и ареоелектросфера (с по-разреден електър). Налягането, упражнено върху електъра в процеса на разчленяването му възбужда в него едно органично присъщо му свойство – еластичност или оргазъм (присъщ на флуидите стремеж към спонтанно разширяване). Разликите в плътността и еластичността на флуидите са източникът на движението и развитието. Разширяването на електросферите една спрямо друга се осъществява чрез седем на брой за всяка електросфера вълни. Седемте слоя на пикносферата д-р П. Берон бележи с първите седем букви на латинската азбука, а слоевете на ареосферата със седемте първи букви на гръцката азбука. Възникналите от първичния флуид две електросфери са и първите два нетеглови флуида – положителното и отрицателното електричество. Паралелната връзка между елементите в седемчленната структура на противоположно натоварените електросфери, ражда т. нар. „моноптици“. Седемте моноптика нямат самостоятелно съществуване. Те са само градивни елементи във флуидите. Единството на седемте моноптика д-р Берон нарича иридоелектър, в който балансирано присъствуват положителното и отрицателното електричество. При контакт на иридоелектъра с пикноелектър се ражда фотозьогма (зьогма – комбинация от флуиди с различна плътност), което е Бероновото понятие за светлина. Срещата пък на иридоелектъра с ареолектър води до образуването на термозьогма, сиреч топлина. Светлината и топлината са следващите два нетеглови флуида от рода на диптиците (двусъставните). Контактната зона между пикноелектросферата и ареолектросферата е мястото, където се заражда барогенът – флуидът на тежестта. Това става след като вълните на първата увеличават повърхността си, в резултат на което се намалява плътността на пикноелектъра и обратно – вълните на ареоелектъра съкращават повърхноста си, което увеличава неговата плътност. Когато плътността на вълните, излъчвани от двете електросфери, се изравнят се заражда изопикния (с равна плътност) електър – сиреч, барогена. (виж. Произход на физическите и естествените науки…, с. 51-52) Барогенът в съединение с нетегловите флуиди образува първите теглови флуиди – триптиците (трисъставните) кислород и водород – двата съставни елемента на водата. И така, седем са флуидите – основни градивни елементи на мирозданието: четири нетеглови флуида – пикноелектър и ареоелектър (положително и отрицателно електричество), фотозьогма и термозьогма (светлина и топлина) и три теглови флуида – бароген, кислород и водород. Термоелектрическите ефекти във водна среда пораждат първите едноклетъчни организми, които се разгръщат в многообразието на растителния свят, а от растенията се появяват и първите животински видове. Колкото и причудливи да изглеждат натурфилософските построения на д-р П. Берон, поне централната роля, която отрежда на електричеството изглежда обяснима, тъй като по това време физиците считали електрическите и гравитационните процеси за основните форми на взаимодействие, наблюдавани в природата.

Що се отнася до пространството и времето, д-р Берон пряко го свързва с акта на висшето действие. Предаденото движение и изменение на електъра е начало и на неговата хронотопна организация. Времето започва да тече от момента, в който висшето действие обособява двете електросфери, а първият пространствен параметър е разстоянието между техните центрове (Panépistème, t. 3, p. 34). Възникването на нетегловите и тегловите флуиди на различни места и в различно време дава основание на българския мислител да говори за различни видове простраство и време. Космическо (звездно) пространство е пространството мислено като повърхност на космическите тела; метакосмическо (централно) пространство е пространството между двете космосфери; небесното пространство, което е безкрайно. На различните видове пространство съответствуват и различни времена. Времето, течащо от възникването на тегловите флуиди е космическото време; от възникването на нетегловите – метакосмическо, което включва и космическото; от акта на висшето действие тече свръхкосмическото време, включило в себе си космическото и метакосмическо време. До висшето действие електърът се намира в състояние на инертна уравновесеност, а за преодоляване състоянието на „анизоропия“ (нарушено равновесие) е необходимо безкрайно време, сиреч това е един вечен процес.

ІV. Епистемологични възгледи на д-р Петър Берон.

Базисна теза за епистемологичните възгледи на Петър Берон е схващането за идентичността между микро- и макрокосмоса. Микрокосмосът е изображение, снимка на макрокосмоса в съзнанието на човека. Механизмът на отразяването той описва като въздействие на обекта посредством излъчваните от тях флуиди върху сетивата („органите на чувствата“), което възбужда нервномозъчното електричество (иридоелектъра). Ражда се усещането като комбинация от вълните на останалите флуиди и тези на иридоелектъра, от които се структурират „логическите представители“ (познавателните образи – М. Бъчваров). Чрез логическите представители материалните обекти се трансформират в „нематериални обекти“ на мисленето.

Шест вида са въздействуващите върху субекта флуиди – шест са и органите на чувствата, които търпят възействие и ги възприемат. Самите органи на чувствата са исторически продект от действието на флуидите и се оформят в последователността, в която се образуват флуидите. Усещанията биват шест вида: оптически (зрителни), акустични (слухови), обонятелни, вкусови, теглови и осезателни. Когато усещането е предизвикано от прякото въздействие на обекта върху сетивата, д-р Берон го назовава „автохтонно“, а когато е предизвикано вербално и ни препраща към представата и понятието за обекта – „хетерохтонно“. Човешките усещания бележи с термина „хомоестема“. За д-р П. Берон езикът (думите) са условен посредник, който извиква в съзнанието ни образа на предмета. Предизвиканите от езика хетерохтонни усещания могат да бъдат логични и алогични. Ако хетерохтонните усещания са съпътствувани от автохтонни, то първите са логични; ако не са съпътствувани от автохтонни – те са алогични, те са празен звук. Истинността на образа (логическите представители) е факт ако регистрираните в него свойства отговарят на притежаваните от обекта. С това разбиране за истината българският възрожденец по същество възпроизвежда Аристотеловата кореспондентна теория за истината. „Инструментите“ за логическото мислене д-р Берон нарича „синестеми“ (понятия, идеи). Условие за тяхното формиране е автохтонните хомоестеми да бъдат подкрепени от хетерохтонни усещания.

Езикът, редом с по-съвършено развитият главен мозък, са най-важните отличителни белези на човека спрямо животните. Езикът акумулира придобитите от човека знания и му помага да ги разпространява, споделя с другите. Езикът копира връзките и отношенията в космоса и прави от човешкото съзнание микрокосмос. Животното разполага със своите инстинкти и индивидуални усещания, които не са нищо повече от ситуативна съвкупност.

Може би тук му е мястото да кажем няколко изречения и за създадения от д-р Петър Берон философски език. Макар и да смята себе си за продължител на Аристотеловото дело, д-р Берон се самосъзнава не като негов епигон, а като оригинален мислител. По негово убеждение той изгражда една нова натурфилософска система, която в принципите си обема цялото налично знание. Новата система би могла да се изрази адекватно само чрез нов понятийно-категориален апарат, смята Петър Берон. И той го създава, по-често през гръцки и по-рядко през латински термини. Ала практически без изключение цялата въведена от него понятийно-категориална система е създадена встрани и независимо от оформящия се по това време новобългарски книжовен език, което обяснява факта, че нито един Беронов термин не влиза в състава на съвременния български философски език.

V. Социално-антропологични теми в творчеството на д-р Петър Берон.

Три са основните социално-антропологични теми, които ангажират вниманието на българския мислител: а/ произхода и оформянето на човека като социално същество; б/ възникването и развитието на обществения живот; в/ ролята на езика като differentia specifica на човека и инструмент за изграждането на културата.

Ако започнем с възникването на живота, механизма за превръщането на неживото в живо д-р Берон обяснява така: когато термоелектричеството предизвиква комбинация от нетеглови флуиди, които при разпространението в нежива среда снижават до минимум съставящите я атоми, а това става чрез замяната атомите на кислорода с атоми на светлината, се наблюдава явлението „енсаркоза“ (структурна организация, качествено отличаваща живото от неживото). Така се появяват първите растения, структурирани чрез енсаркоза от термоелектрически токове, вълни на светлината (от слънчеви лъчи), на топлината (от водата и въздуха), на барогена и първичния зародиш. Като класически натурфилософ д-р Берон повтаря това интелектуално упражнение, давайки приоритет на принципите, върху които гради своята  флуидология и при преодоляването на следващия еволюционен праг – този между растителния и животинския свят. Отново електровълните, но вече разпространяващи се в „растителна субстнация“, водят до енсаркоза и появата на животински зародиши. Първопоявилите се организми са и най-примитивни – това са инфузориите и амебите. (Panépistème, t. 3, p. 59-60) На най-ниското стъпало в този своеобразен еволюционен процес Петър Берон поставя животинските видове, лишени от слухови органи. Слуховите органи се появяват при рибите, следват четириногите, земноводните, птиците, четириногите бозайници, чието развитие завършва с човека.

Ясно различими са и социологическите теории, използувани от д-р П. Берон за обясняване еволюцията на човешкото общество – това са теорията за географския детерминизъм и за ръста и гъстотата на народонаселението.

Прародината на човека – според него – е полуостров Малака. Протообществото на тези първи човекоподобни същества, д-р Берон оприличава на „многочислено стадо“. В резултат на пренаселеността и все по-трудното добиване на храна първите хора започват да се разселват из екваториалната зона, където сравнително лесно са намирали необходимата храна и питейна вода. Хората практикували скитнически начин на живот до заселването на цялата обитаема част на земята. Увеличаването на народонаселението довело до остър недостиг на употребяваната от човека растителна храна. Тогава хората започват да използуват риба, а по-късно и друго месо придобито чрез лов. Местната храна води до анатомофизиологични промени в човека и нов демографски взрив. Събираната и ловувана храна вече била недостатъчна, което тласка човека към трудоподобна, а с течение на времето и към същинска трудова дейност. Нарастването броя на населението до 10-20 мил. души е „физическата причина“, според П. Берон, за преминаването към социални форми на живот (Panépistème, t. 7, p. 110) Паралелно с това се осъществява и превръщането на човека от „алогично“ в „логично“ същество. Водеща роля в този процес има езикът. Той възниква като средство за общуване между членовете на първобитното общество чрез подражаване на съобщителните звуци разменяни между деца и родители. Важен фактор за развитието на езика е и съвместната трудова дейност на хората и обратно – езикът я оформя като целерационална, съпътствувана от мотивационен процес дейност. Езикът, смята той, е първият социален белег, по който започват да се отличават племенните общности с оглед единния, общ произход на човечеството. Расовите различия обяснява с въздействието върху отделните групи на едни или други природни фактори. Но д-р Берон не допуска да се размие границата между биологичното и социалното и постулира, че общите социокултурни форми на живот са заложени в общото начало и единния процес в развитието на човешкия род.

*  *  *

Случаят „д-р Петър Берон“ е показателен за любопитните и самобитни трансформации, които търпи историко-философската традиция, биографично пречупена през социокултурната специфика на една раждаща се модерна национална философска култура, каквато е нашата по това време. Като малцина други българи д-р Берон ясно вижда дефицита от културно-историческо време, което има да наваксва народът ни, за да се приобщи към достиженията на европейската цивилизация. Той разбира, че много от процесите разгърнати в европейската културна история, българите сме обречени да изживеем „ембрионално“ и се нагърбва да реши този проблем. В младостта си той получава класическо елинистично образование. Респектиран е от философските постижения на класическата Античност и обяснимо интересът му се фокусира върху универсализма на Аристотеловия синтез. Решаването на аналогична задача и то в същата традиция, която следва Стагирит – тази на емпиризма – си поставя и Петър Берон. Той е убеден, че със създаването на една „всенаука“ от Аристотелов тип ще реши трите ключови за успеха на културно-просветното движение у нас проблема: а/ ще даде на българската младеж методологическа система за овладяване на съвкупното научно знание; б/ ще легитимира младата българска култура като част от европейската философска традиция, вписвайки я чрез собствените си съчинения като мост между миналото и съвременността, между Аристотел и Огюст Конт; в/ чрез системата си ще демонстрира възможностите на българите не просто да бъдат в крак с научните достижения на своето време, но и да „крачат“ в авангарда на това време. Трябва да признаем, че резултатите се оказват далеч от авторовите очаквания. Малцина измежду най-просветените българи – И. Селимински, Н. Павлович, Г. С. Раковски, Васил х.-Стоянов Берон, В. Друмев, Л. Каравелов – познават творчеството на д-р Петър Берон, ала за всички българи неговият „живот и дело“ са били повод за национална гордост, светъл пример за подражание.

Основни съчинения

Д-р Петър Берон. Статии и документи, С., 1956 г.

Берон, П. Встъпителна дисертация по новия тазометър и ембриометър… – В сб. Петър Берон. Изследвания и материали, С., 1962 г.

Берон, П. Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки, С., 1978 г.

Берон, П. Славянска философия, С., 2000 г.

Abstracts of the papers communicated to the Royal Society of London from 1843 to 1850 inclusive, vol. 5, London, MDCCCLI.

Béron, P. Système d’atmosferologie, Paris, 1846.

Béron, P. Système de géologie… , Paris, 1847.

Beron, P. Slawische Philosophie, Pragа, 1855.

Béron, P. Le déluge, sa cause, ses actions et ses effets conservés dans les comètes, dans la distribution des volcans, dans les blocs erratiques et dans la distribution des races humaines sur la surface de la terre, considérés du point de vue de la philosophie slave, Paris, 1857.

Béron, P. Origine des sciences phisiques et naturelles et des sciences métaphysiques et morales, Paris, 1858.

Béron, P. Texte du grand atlas cosmobiografique…, Paris, 1858.

Béron, P. Déluge et vie des plantes avant et apres le déluge, Paris, 1858.

Beron, P. Erläuterung des klimatisch-magnetischen Erdglobus und des optischen Ringes erzeugenden Saturnglobus, Berlin, 1858.

Béron, P. Grand atlas cosmobiografique..., Paris, 1859.

Béron, P. Grand atlas météorologique…, Paris, 1860.

Béron, P. Introduction a la Panépistème, Paris, 1862.

Béron, P. Extrait de la Physique céleste contenant l’état de la terre et de l’homme avant et après le déluge, Paris, 1868.

Béron, P. Panépistème…, t. 1-4, Paris, 1861-1864.

Béron, P. Panépistème…, t. 5-7, Paris, 1866-1870.

Béron, P. Taches solaires et périodicité de leur nombre faisant partie de la Physique céleste servant à montrer l’était physique du soleil inconnu aux astronomes simples observateurs et aux physiciens simples expérimentateurs, Paris, 1866.

Atmosphairologia…, En Athēnais ec toy typographeioy S. C. Blastoy, 1853.

Gēnicē climatologia…, En Athēnais ec toy typographeioy S. C. Blastoy, 1853.

Magnētologia…, En Athēnais ec toy typographeioy S. C. Blastoy, 1853.

Diatribē anagnostheisa eis tēn synedria tēs en Athēnais physiographicēs hetairias cata tēn 15 ianoyarioy hypo toy antepistellontos meloys aytēs c. Petroy Berōnoy, iatroy. En Athēnais, ec toy typographeioy Athēnas, 1853.

Béron, P. Physico-chimie, t. I-VI, Paris, 1870.

За него

Бъчваров, М. Мирогледът на д-р Петър Берон, Варна, 1961 г.

Бъчваров, М., Бъчварова, Н. Д-р Петър Берон. Живот, дейност, натурфилософия, С., 1975 г.

Бычваров, М., Бычварова, Н. Петр Берон, М., 1981 г.

Бъчваров, М., Бъчварова, Н. Д-р Петър Берон. Живот и дело, С., 1993 г.

Сб. Д-р Петър Берон. Изследвания и материали, С., 1962 г.

Гечев, М. Петър Берон. Биографични бележки. – В сб. Д-р Петър Берон. Изследвания и материали, С., 1962 г.

Пенев, Б. История на новата българска литература, т. 1, С., 1976 г.

Пиколо, Н. Изследвания и нови материали, издадени по случай сто години от смъртта му (1865-1965), 1968 г.

Šiskov, G. Peter Beron (1798-1871), Forscherdrang aus dem Glauben an die geschichtliche Sendung der Slawen Meicenheim am Glan, Hain, 1971. Bibliogr., 166-174.

Бънков, А. Философските възгледи на д-р Петър Берон (1799-1871). //Развитие на философската мисъл в България, С., 1966 г., с. 131-145.

Цонев, Б. Д-р Петър хаджи Берович-Берон. Книжовно-просветна и научна дейност. //сб. Петър Берон, С., 1925 г., с. 13-62.

Възвъзова-Каратеодорова, К. Библиография на трудовете на Петър Берон. //Петър Берон. Изследвания и материали, С., 1962 г., с. 189-203.

Атанас Стаматов