Публикувани текстове

Публикувани текстове

2017

Михалчев, Димитър 2017 Записки по логика, София: ИК „Св. Иван Рилски” /317 с./.
Изданието съдържа лекционния курс по логика на проф. Димитър Михалчев (1881-1967). Те са били публикувани през 1947 г. под формата на циклостилно издание, целящо подготовката на студентите от специалност „философия” по предмета „Логика”. Понастоящем записките са практически неиз¬вестни както на специалистите, така и на широката публика. Преиздаването днес на това учебно помагало дава възможност да се преосмисли критично делото на един от най-изтъкнатите български философи, водеща фигура в българската философска култура от епохата след Освобождението.

2016

Гюзелев, Иван 2016, Философски съчинения, София: ИК „Св. Иван Рилски” /334 с./.
В книгата са включени две монографии на акад. Иван Недев Гюзелев (1844-1916): Светът като продукт на съзнанието и Абсолютното съзнание, както и статиите му Взаимодействието между физическия и психическия мир и Границите на знанието. Тези текстове са били публикувани в началото на ХХ век, като понастоящем са практически неизвестни както на специалистите, така и на широката публика. Обнародването им днес дава възможност да се осмисли по-задълбочено делото на почти забравения самобитен български мислител. Тези текстове имат почти изцяло историческа стойност, като представят възгледите на създателя на „първата завършена философска система на български език” (Д. Михалчев). Текстовете представляват интерес за всеки, който се интересува от генезиса на модерната философска култура в България.

Митренцева, Мая 2016, Философия на промяната (Философските дисциплини в училище след 1991 г.), Варна: „Силуети” /267 с./.
В книгата се изхожда от наблюдението, че в обучението по философия у нас след началото на прехода се извършва промяна, свързана с мисленето на философията като познание, върху основата на познавателните успехи на всяка философска школа – независимо от идеологически предпоставки. На основата на теоретични постановки, изтъкнати в документите на ООН за правата на човека и по-специално в Конвенцията на ООН за правата на детето, се осъществява преход от традиционната към новата образователна система. В нея върху основата на достъпа до изследване и правото на всеки да търси, изучава и получава истини се осигурява възможност за познание, изследване и решаване на проблеми, включително с ролята на идеите и на въображението в обучението по Свят и личност. Книгата няма нормативистки характер, а си поставя задача да изследва основанията, които стоят зад процесите на промяна в обучението по философия след 1991 г., начина на нейното протичане и забелязаните недостатъци. Това дело, свързано с общочовешките проблеми на обучаващите се, е плод на авторската отговорност на философската общност за образованието по философия.

2015

Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.) в три тома. Том 3. Гръцки извори, София: АИ „Проф. Марин Дринов”, 2015 /1244 с./.
След близо четвъртвековна изследователска и текстологична работа на колектив от Кирило-Методиевския научен център при Българската академия на науките и СУ „Св. Климент Охридски“, българският читател вече има в ръцете си третия – последен том от проучването и публикуването в източници и оригинал на Симеоновия сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). Томът е посветен на гръцките извори, послужили за съставянето на сборника. Енциклопедичното съдържание на съчинението, което включва 428 статии от 35 автори, третира проблеми от областта на догматичното богословие, евангелския морал, философията, историята, поетиката и пр. Сборникът е ценен паметник на изобразителното и орнаментално изкуство от онази епоха. Антологичният му характер хвърля обилна светлина върху „свое-чуждостта“ на резултатите от културния обмен между Византия и Slavia Orthodoxa.
В „Предговор“-а от издателите се казва: „Концепцията за издаването на Симеоновия сборник – старобългарски превод от края на ІХ – началото на Х в. – в три тома, всеки с отделно предназначение, под общата редакция на акад. Петър Динеков, е едно от начинанията на Кирило-Методиевския научен център при Българската академия на науките и на Езиково-текстологичната лаборатория при Софийския университет „Св. Климент Охридски” с ръководител проф. д.ф.н. Румяна Павлова.
Първият том, съдържащ изследвания, текст и библиография, беше публикувам през 1991 г., а вторият – речник-индекс на словоформите и словоупотребите в Светославовия препис от 1073 г. – през 1993 г. Наборният текст е подготвен по най-ранния препис на Симеоновия сборник – руския Светославов препис от 1073 г. според фототипното издание от 1983 г. (Москва), осъществено под редакцията на Лидия Петровна Жуковская, с привличане и на литографското издание от 1880 г. (Санкт Петербург). За справки и уточнения е използвана също публикацията на част от ръкописа, реализирана от Е. В. Барсов и А. Л. Дювернуа по материалите на О. М. Бодянски (Москва, 1883), както и по-късни преписи от Симеоновия сборник.
Третият том е посветен на гръцките извори на старобългарския превод и включва не само издание на гръцкия текст въз основа на четири византийски преписа на гръцки сборници, най-близко стоящи до славянския сборник, а и проучване на на тези гръцки ръкописи, които могат да се определят като негови аналогови образци. Изследването представлява защитената през 2000 г. докторска дисертация на Петя Янева с незначитерни изменения, тъй като е цитирана многократно в този й вид. (В изданието: Текстология и езикови особености на гръцките сборници – извори за Симеоновия сборник (по Светославовия препис от 1073 г., с. 9-110 – б.р.). Промените във възгледите на авторката и резултатите от допълнителните й проучвания са отразени в други нейни работи, публикувани по-късно. Гръцките кодекси, използвани за изданието, са Coislinianus graecus 120, Coislinianus graecus 258, Vaticanus graecus 423 и Ambrosianus graecus 489, olim L 88 sup. Частично по публикации на М. В. Бибиков за края на хрониката е използван Athous Laurae Г 115.
За да бъде максимално улеснена бъдещата работа на изследователите на славянския превод, наборното издание от първия том, прегледано и сверено допълнено, се дава успоредно с гръцкия текст, като гръцките паралели са синхронизирани със славянския превод по светославовия препис от 1073 г. (В изданието: Симеонов сборник /по Светославовия препис от 1073 г./. Гръцки извори и славянски текст, с. 113-1244, като разделът включва – Принципи на издаване на гръцкия текст /Петя Янева/, с. 113-116; Принципи на издаване на славянския текст /Ангелина Минчева, Ценка Досева, Цветана Ралева/, с. 117-118; Гръцки извори и славянски текст, с. 119-1222; Библиография на изследванията върху Симеоновия сборник /Веселка Желязкова/, с. 1223-1244 – б.р.).
Извършена е отново сверка на наборния текст с фототипното издание от 1983 г. и са отстранени допуснати пропуски и грешки при разчитането на ръкописа. Уточнени са и са спазени по-последователно някои от принципите на възпроизвеждането му. За да не се утежнява излишно изданието, не се препечатват бележките под линия от първото издание, още повече, че сега читателят има възможност да проследява евентуални спорни или неясни места, респективно единични лексикални съответствия в по-широк информативен контекст.
Библиографията е прегледана и допълнена с нови публикации, излезли след 1991 г.”.
Изказани са благодарности: на доц. Събка Богданова, доц. Сергей Иванов, доц. Веселка Желязкова и д-р Валентин Вълчанов за оказаната помощ за първото наборно издание на славянския текст; на проф. Екатерина Дограмаджиева, проф. Франсис Томсън и проф. Ростислав Станков за направените ценни бележки и препоръки при рецензирането на първите два тома от изданието; на доц. Елена Коцева за изясняването на някои палеографски особености на ръкописа от 1073 г.; както и за усилията и отговорността в изпълнението на редакционната работа от Албена Накева.

2014

Френската философия в българската философска култура (Антология), София: ИК „Св. Иван Рилски”, 2014 /519 с./ (съст. Т. Батулева, А. Стойнев).
Антологията е продължение на поредицата от текстове, които нейните съставители публикуват през последните двадесетина години, посветени на развитието на българската философска мисъл от началото на ХIХ век до наши дни. В книгата са включени текстове, чрез които се осмисля значителното влияние на френската философия върху родната философска култура. Неговите традиции датират още от епохата на Възраждането, минават през проекциите на френския позитивизъм и спиритуалистичната философия в края на ХIХ и началото на ХХ в., очертават българските превъплъщения на бергсонизма през първата половина на ХХ век. Това влияние се наблюдава и през съвременната епоха, когато, освободена от натиска на политико-идеологическата конюнктура, българската философска култура възстанови досега си с култури – включително френската, с които по традиция е обменяла философски ценности. Автори на поместените в антологията текстове са от различни поколения: като се започне от П. Берон, И. Селимински, М. Балабанов и Т. Икономов, мине се през И. Георгов, Н. Алексиев, А. Недялков, С. Михайловски, Г. Бакалов, С. Гидиков, И. Йотов, Е. Попдимитров, та се стигне до А. Илиев, А. Бънков, С. Боянов, К. Делев-Дарковски, И. Паси, Е. Николов, К. Нешев и М. Минковски. Значителен е кръгът и от автори, които са наши съвременници: Т. Батулева, В. Градев, Д. Деянов, Л. Деянова, М. Димитрова, И. Дичев, Б. Знеполски, И. Знеполски, И. Калчев, Р. Кънчев, Б. Манчев, И. Райнова, А. Стойнев, Г. Фотев. В писаните по различно време и за различни цели текстове се прави опит за теоретично осмисляне идеите на френски философи, като всеки от българските автори се ръководи от предпочитанията си към един или друг тематичен кръг (проблемите на морала, езика, властта и др.). Свързаните с френските мислители схващания и понятия често стават отправна точка при анализа на широк кръг конкретни, свързани с българската реалност, ситуации. Така те придобиват възможност за характерен прочит, съзвучен с особеностите на родната социално-културна действителност.

Philosophical Receptions: Transmissions, Affinities and Originality, Sofia: PH “St. Ivan Rilski”, 2014 /210 с./ (съст. Т. Батулева).
Този сборник – включващ разработки на Й. Аврамов, Т. Батулева, Ц. Горанова, Н. Димитрова, К. Жабилова, Л. Латев, И. Райнова, А. Стойнев, А. Стаматов, Д. Тодоров и Д. Цацов – има за цел да представи чрез документи и теоретични анализи влиянията, тенденциите и теченията, които са били важни за развитието на българската философска мисъл. Авторите му стъпват върху факта, че по традиция българската култура е гостоприемна за чуждестранни влияния, които подпомагат създаването, разбирането и изразяването на собствената й идентичност. Включените в подборката работи разкриват различни аспекти на темата „Философските заемки: проводници, привличания и оригиналност”, които са важни за националното културно-историческо наследство. Водещата линия в разработките, събрани в сборника, са: оценка на подбора, който определя творческото пресъздаване на известните философски течения и пренебрегването на други в страната; разграничението между творческото четене и епигонството; разпознаването на основните диалогични полета; обяснение на разликата между бързо преминалите и трайно представените мисловни парадигми.

Димитър Цацов 2014, Principium individuationis. Атанас Далчев – поетичният вариант на презентационизма, София: „Проектория” /95 с./.
В книгата се изследват поезията и изобщо идеите на А. Далчев с цел да бъде намерено адекватното им място в контекста на определени тенденции във философията и изкуството. От една страна, става дума за т.нар. философски презентационизъм и по-специално основонаучната философия (идеите на Й. Ремке и Д. Михалчев) и интуитивизма на Н. Лоски, а от друга – за типологично подобни явления в изкуството: търсенето на действителното, реалното, предметното (особено акмеизма в Русия и Новата предметност в Германия). Изследването е в две части: „Онтологичният обрат“ и „Между основонаучната философия и интуитивизма“. Първата контекстуализира работата на Далчев по отношение на презентационизма и вниманието към предметността в изкуството, т.е. на реализма. Втората част изследва характерни мотиви в поезията на Далчев, както и идеи, представени в негови публицистични и литературоведски текстове. Сред тях са специфичният фокус върху предметността; отказът от символистични абстракции и опит за намиране на битието, което трябва да се чуе, пипне, усети; акцентирането върху тялото, усещането, тактилното, индивидуалното, като определящо хоризонта на отделната личност.

2013

Европейски влияния в българската философска култура, София: ИК „Св. Иван Рилски”, 2013 /276 с./ (съст. Т. Батулева, Н. Димитрова).
Сборникът е издаден с конкурс на Национален фонд „Култура”. Включените в него работи разкриват важни аспекти за националното философско и културно-историческо наследство. Те са свидетелство, че вписването на България в европейското културно пространство има своите корени, обрати и опосредствания. Актуалността на сборника, чиято задача е документално представяне и теоретичен анализ на значими за родната философска мисъл влияния, насоки и течения, се определя от факта, че за българската култура отвореността, „гостоприемството” към чуждото е не само традиция, но и начин за експлициране на своето, път към изграждане и осмисляне на собствената идентичност.

Саръилиев, Иван 2013, Аристотел, София: ИЦ „Боян Пенев” /116 с./.
Kнигата представлява първата монография за Аристотел на български език. Авторът ú – дългогодишният професор по история на философията в Софийския университет Иван Саръилиев (1887-1969) – подготвя това изследване в края на 40-те и началото на 50-те години, но публикуването му е осуетено от комунистическата власт. Така ръкописът на „Аристотел” потъва в забрава повече от шест десетилетия, за да види бял свят за пръв път днес. Книгата е замислена и осъществена като въведение в изучаването на Аристотел. Професионалният философ ще получи от нея ценна информация за развитието на аристотелознанието в България около Втората световна война. А за останалите читатели този текст е възможност да се запознаят с един увлекателен и леко поднесен разказ за живота и идеите на великия античен мислител.

Ташев, Андрей 2013, Прагматизмът и Иван Саръилиев. Към корените на семиотичното мислене в България, София: АИ „Проф. Марин Дринов”&УИ „Св. Климент Охридски” /252 с./.
В книгата се реконструира един от най-ранните семиотични методи в световната хуманитаристика, дело на забравения български философ проф. Иван Саръилиев. Той не е изследвал знаците пряко, но връзката му със семиотиката е потърсена през прагматизма на американския философ Чарлс С. Пърс. Основание за това дава отношението между прагматизма и семиотиката на Пърс (ясно разграничени в изследването от прагматизма на Уилям Джеймс и семиотиката на Фердинанд дьо Сосюр). Пърс „облича” прагматизма си в семиотични термини, което прави неговите „прагматизъм” и „семиотика” взаимозаменяеми. Основната част от книгата предлага съпоставка между идеите на Пърс и философията на Иван Саръилиев, чиято цел е да провери началната хипотеза, че българският мислител е прагматист, а следователно и семиотик от Пърсов тип. При тази съпоставка се открояват контурите на забележителния метод, поставящ началото на семиотичното мислене в България още през 20-те години на XX в., десетилетия преди много от прочутите семиотици и семиотични школи в Европа. За да се докаже функционалността на този метод, в третата част на книгата той е приложен към текстовете от писателя Матвей Вълев.

Цацов, Димитър 2013, Догматици и ревизионисти в българския марксизъм, Велико Търново: „Фабер” /286 с./.
Целта на изследването е не толкова да анализира структурата на контекстите, в които са потопени българските философи, а да покаже нейния комплексен характер. Прави се опит за демонстрация, феноменологизация – в смисъла на Хартмановата апоретика, на наличния контекст. Така изследането е по-скоро движение по профила на реалното, емпиричното, а не теоретизация, която като такава често наподобява фантазиране. За постигане на по-висока смислова плътност се използат различни архивни материали, отнасящи се до контекста, в който са „хвърлени” българските философи, свидетелстващи как в тези условия се произвеждат философски знания. Анализът не е жанрово определен, защото не е стандартно историко-философско изследване, социално-историческо или пък архивно. В най-голяма степен той се доближава до една емпирична социология на производството на философски знания през 60-те години на миналия век в рамките на доминиращото положение на марксизма в България.

2012

Ясен Захариев 2012, Философия и биография, София, НБУ /175 с./.

Книгата има за цел да покаже философската традиция в България в много тясна перспектива. На предимствата и недостатъците на широката и тясната перспектива, на микро- и макро-историческия анализ, е посветена първата част от книгата. В нея се защитава тезата, че микроисторията на философията открива важни неща, които в широката перспектива на големия мащаб остават напълно невидими. Не се търси противопоставяне между малък и голям мащаб на историческото изследване, а се показва, че и двата имат своето място в опитите да бъде разбрана определена традиция. Разбиране не само на философската традиция, а и на всяко нещо, свързан с човешкото минало, настояще и бъдеще, минава през отделни истории, които имат структурата на разказ. От тази перспектива се стига до личността на Иван Саръилиев и неговата история – философска и биографична.

Ницше в България (Антология) /съставители Л. Латев, А. Стойнев/, София, АИ „Проф. Марин Дринов”, 2012 /330 с./

Антологията представя рецепцията в България на един от най-известните немски философи – Фридрих Ницше. В нея са събрани текстове, публикувани в българския печат в течение на около един век. Преобладаващата част са статии от периодичния печат, които са препечатани в пълния им обем. Друга част са подбрани текстове на български автори от книги, които са посветени на философията на Ницше. Представени са както последователи, така и критици на Ницше, а също и полемики върху философията на Ницше. Антологията е адресирана към професионални философи, студенти, докторанти и всички, които се интересуват от философията на Ницше. Тя е част от поредицата „Българска философска мисъл и българска култура”.

Иван Саръилиев, Димитър Михалчев 2012, Наука и религия, София, „Проектория”, /133 с./ (съставител, научен редактор и автор на увод Я. Захариев).

В книгата се възпроизвежда дебат, станал в началото на 40-те години на XX век, между двама български философи:  Иван Саръилиев (1887-1969) и Димитър Михалчев (1880-1967). Изданието включва седем текста, които са подредени хронологично и изчерпват дебата от началото до неговия край. През 1931 г. И. Саръилиев изнася публична лекция на тема „Съвременната наука и религията“ в Софийския университет, като през същата година текстът е публикуван като малка книга. Съвсем скоро след появата ú Д. Михалчев публикува критическа статия под същото заглавие в списание „Философски преглед“. Полемиката продължава през следващата година, когато Саръилиев публикува втора брошура – „Съвременната наука и религията. Отговор на една критика“. През 1933 г. Михалчев отговаря в три статии, публикувани в три последователни броя на „Философски преглед“, които носят общо заглавие – „Придобивките на съвременната наука като основа за реформиране на християнската вяра“. Накрая, вероятно в края на 1933 г., Саръилиев пише последен отговор. Този текст остава непубликуван, но се запазва в архива на философа и е завършек както на дебата, така и на това издание.

Добрин Тодоров 2012, Студии върху българската философска култура, София, ИК „Св. Иван Рилски” /292 с./.

В книгата се прави многопосочен анализ на професионалното философстване у нас от Следосвобожденската епоха, с акцент върху тоталитарния период и посттоталитарното време. Включените в тематичния сборник изследвания са писани през последните десетина години и стъпват върху обща методологическа основа – понятието „философска култура”. В тях се разглежда широк спектър от проблеми: периодизация на историята на модерната философска култура; тенденции в развитието на философската колегия; преглед на разгръщането на академичната кариера на философите от страната; осмисляне делото на някои водещи фигури в българската философска общност; размисли върху актуалното състояние и близкото бъдеще на философската гилдия в България.

2011

Ясен Захариев Магарето на Минерва (Преобразувания в българската философска традиция от Възраждането до края на ХХ век), София, НБУ, 2011 /235 с./.

Книгата предлага сравнително ясен поглед върху историята на модерната българска философия, но е далеч от претенцията за изчерпателност. От средата на ХХ век се води дебат относно предмета на историята на философията в България, който продължава и до днес. Задълбочен анализ на този дебат, както и на използваните методи в различните изследвания по въпроса, досега не е правен и такъв може да се открие в първата част на книгата. След анализа на метода тя се занимава с различните аспекти от философията в България и нейното развитие. Доколкото промените в този процес на развитие често пъти са изненадващи, случайни или трудно обясними, се използват термините „преобразувания” или „метаморфози”, които да ги означават. И тъй като една част от тези понякога трудно обясними промени на формата се намират за възвишена и поучителна, друга за забавна и смешна, докато трета за тъжна, дори страшна, автора предлага и съответния символ на философията в България – Луций от античния роман на Апулей „Златното магаре”. Любознателен, но малко глуповат младеж, който се интересува от изкусителното и непознато изкуство на магията. Веднъж, видял как една магьосница се превръща в сова, той решава да опита сам същата магия, но поради незнанието и неопитността си, вместо в нощна птица, се превръща в магаре. В тази форма героят минава през множество перипетии и приключения, докато отново стане човек, по-опитен и по-мъдър отколкото е бил в началото. Разбира се, магарето като символ на философията съвсем не е така възвишено и представително както прочутата сова на Минерва, но автора не смята това за притеснително.


Христо П. Тодоров Работа върху понятията, София, НБУ, 2011 /268 с./

Книгaтa cъдъpжa тpинaдeceт филоcофcки cтaтии, пиcaни пpeз пepиодa 1996 – 2010 г. В оcновaтa им e зaлeгнaло опpeдeлeно paзбиpaнe зa филоcофиятa. Споpeд товa paзбиpaнe нe cъщecтвувa мeтaиcтоpичecкa позиция, от която филоcофитe нaблюдaвaт, опиcвaт и обяcнявaт cвeтa кaто цяло. филоcофcкото миcлeнe по-cкоpо e пpовокиpaно от въпpоcи, които идвaт от минaлото нa caмaтa филоcофия, от жизнeния опит и житeйcкaтa мъдpоcт, от нaукитe, от изкуcтвaтa, от paзлични общecтвeни пpaктики, от политикaтa и пp. Oновa, от коeто филоcофиятa зaпочвa, e eзикът – обикновeният eзик, нa който вcички говоpим. Филоcофиятa cи поcтaвя зa цeл дa paзбepe кaк paботи eзикът, c който xоpaтa cи cлужaт, и дa paзкpиe дeйcтвитeлнaтa cтpуктуpa нa човeшкото миcлeнe. Цeнтpaлнaтa зaдaчa нa тaкa paзбpaнaтa филоcофия ce cъcтои в paзбиpaнeто. Eто зaщо тaзи филоcофия e xepмeнeвтичecкa. Филоcофcки идeи ce изpaзявaт и cъобщaвaт чpeз понятия. Oщe от cвоeто възниквaнe филоcофиятa e поeлa зaдължeниeто дa използвa cвоитe понятия peфлeкcивно. Зa xepмeнeвтичecкaтa филоcофия peфлeкcиятa въpxу знaчeниятa нa понятиятa e нe пpоcто eднa от филоcофcкитe зaдaчи, a cъpцeвинa нa филоcофcкото зaнимaниe изобщо. Зaглaвиeто нa книгaтa e изpaз нa paзбиpaнeто, чe оcновнaтa чacт от филоcофcкaтa paботa e тъкмо paботa въpxу понятиятa.


Димитър Цацов Основнонаучната философска школа в България (Втората половина на ХХ век), София, АИ „Проф. Марин Дринов”, 2011 (206 с.).

Анотация: „Изследването е продължение на публикуваната вече монография „Основнонаучната философска школа в България /Първата половина на ХХ век/” (2006) и проследява жизнените и научните пътища на представителите на тази философия (Д. Михалчев, К. Чолаков, Х. Николов, А. Бънков и др.) през втората половина на същия век. Както в първата разработка, така и тук са използвани документални факти, спомени, интервюта, архиви и т.н., въз основа на които се верифицира твърдението на Димитър Михалчев, че „ще дойде ден, когато нито аз, нито Тодор Павлов ще бъдем живи: тогава философското поколение, което ще ни наследи, ще може свободно да разбере истинската връзка между българското ремкеанство и ръководената от Т. Павлов марксическа философия у нас”. От 1903 г., когато марксистът Д. Благоев започва дискусия със студента по философия Д. Михалчев, до 1953 г., когато се заклеймява „последният представител на буржоазната философия у нас”, е периодът, в който философските „стълкновения” между диалектическия материализъм и основнонаучната философия създават главното, но не и единственото напрежение във философското развитие в България. Достатъчно е само да се споменат книгите на Д. Михалчев „Философията като наука” и по-специално нейното второ издание (1946), „Диалектика и софистика”, „Традиционната логика и нейното материалистическо обоснование”, „Чуйте и другата страна” и др., които са изцяло полемични и критично насочени към идеите на френски, съветски и български философи марксисти, за да се почувства мащабът на дебата. Диалектическият материализъм в България не може да бъде разбран, без да се имат предвид идеите на основнонаучната философска школа. Изследването е една илюстрация към това, като е показана връзката между тази школа и доминиращите теми и проблемни полета в диалектическия материализъм през 60-те и 70-те години на ХХ в., в България – генезиса на теорията на отражението, спецификата на съзнанието, темата за отношенията, спецификата на вторичните качества, критиката на т.нар. репрезентативен реализъм, разбирането на причинното отношение и др.”.

2010

Евлоги Данков Увод в историята на българската философия, Велико Търново, УИ „Св.св. Кирил и Методий”, 2010 /392 с./

Книгата е определена от нейния автор като „пролегомени към диахронната предметност на българския Логос”.


Нина Димитрова Часът на българската интелигенция (Българската интелигенция в междувоенния периодичен печат), София, „Парадигма”, 2010 /205 с./.

Книгата откроява ключови дебати за времето като този за разликите между интелигенция и интелектуалци. Тя анализира визията на кръга „Мисъл”, а също и гледните точки на съвременни експерти. От картината на българската междувоенна периодика се открояват също и дебатите свързани с родното и чуждото, европейското, народа, които допълват този „що е интелигенция според българската интелигенция”. Целта на книгата е да направи анализ на хуманитарните издания, актуални през периода, без да изучава литературата. Последната част на изданието разглежда статуса на жената като интелектуалка.


Бисера Колева, Стоян Кацаров Антология по философия, София, УИ „Стопанство”, 2010 /286 с./

Антологията е предназначена да подпомага студентите в самостоятелната им работа на семинарни занятия по философия. Изборът на авторите и подредбата на откъсите съответстват на основните теми от учебната програма по философия в УНСС, без да я изчерпват. Представени са класически схващания, които респектират със своята оригиналност и дълбочина, както и с възможности за нови решения на повдигнатите в тях проблеми. В първа част – Въведение във философията са представени откъси от: Аристотел – из „Метафизика”, Бъртранд Ръсел – из „История на западната философия”, Зигмунд Фройд – из „Въведение в психоанализата”, Карл Ясперс – из „Въведение във философията”, Карл Попър – „Как аз разбирам философията”. Във втора част – Проблеми на познанието са разгледани: Платон – из „Държавата”, Платон – из „Диалози” /Менон, Федон/, Рене Декарт – из „Правила за ръководство на ума”, Рене Декарт – из „Начала на философията”, Франсис Бейкън – из „Нов органон”. В третата част – Въведение в социалната философия са представени: Платон – из „Държавата”, Карл Маркс, Фридрих Енгелс – из „Немска идеология”, Макс Вебер – из „Протестантската етика и духът на капитализма”, Карл Попър – из „Нищетата на историцизма”, Франсис Фукуяма – из „Краят на историята и последния човек”. В четвърта част – Въведение в моралната философия са разгледани: Платон – из „Диалози” /Апология/, Епикур – „Писмо до Менойкей”.


2009

Евлоги Данков История на българската философия, Т. I, Велико Търново, УИ „Св.св. Кирил и Методий”, 2009 /380 с./

Книгата разглежда идейните развития от палеобалканската митология до метафизиката на исихизма.


Венцеслав Кулов Понятия за философия, София, „Инвест прес” 2009 /160 с./

В книгата си автора започва своя анализ с езиковата аномалия, свързана със звукосъчетанието „философия”, за да постави въпроса „Що е философия”, предизвикващ постоянни спорове между философите. Основната теза, която той защитава е, че „философия” е дума, която някога е имала едно сравнително определено значение, но от ХIХ век насам функционира многозначно. Понастоящем философиите са не една, а много, и вместо с едно „дефектно” общо име те би трябвало да се наричат с различни имена. До позицията на „метафилософския плурализъм” се стига след проследяване на процеса на създаване и основанията за отказ от традиционното понятие за философия, наложено от Аристотел. Посочват се авторите и аргументите им за неговата ревизия. Търсят се приликите и съществените разлики между науката и философията, като се защитава тезата за философстването като „извъннаучно теоретизиране”. Представят се поредица от конкретни понятия за философията, защитавани от философи, живели през ХХ век.


Христо Стоев Понятията в „Критика на чистия разум” (Систематичен преглед), София, Изток-Запад, 2009 /215 с./

Изследването е обзорен и едновременно аналитичен преглед на централните понятия, използвани от Кант в „Критика на чистия разум”. Въпреки тематичната му, а не азбучна подредба, то може да бъде ползвано и като речник. В структурен план е организирано около трите основни дяла от учението за елементите на „Критика на чистия разум” (трансцендентални естетика, аналитика, диалектика), като същевременно в началото е обособен специфичен раздел понятия, условно наречени „метапонятия”, които са от такова естество, че пряко обслужват критико-философската методология на Кант. Въпросните метапонятия позволяват да бъдат проследени в опозиционни двойки (a priori – a posteriori, чисто – емпирично, синтетично – аналитично, интуитивно – дискурсивно, трансцендентно – иманентно и т.н.), което формира ясен поглед върху Кантовата концепция за човешкото познание като положено в напрежението между противоположни определения”.


Добрин Тодоров Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България, София, „Сиела”, 2009 /605 с./

В книгата се прави разгърнат анализ на професионалното философстване от епохата на тоталитаризма и посттоталитарното време. Този анализ се базира върху понятието „философска публичност”, разбирано като общ знаменател на всички фактори от социокултурен вид в живота на философите и представляващо неидейния компонент във философската култура. При проследяване развитието на българската философска култура през отделните исторически периоди се стъпва върху фиксиране на промените, настъпващи в облика на основните структурни елементи на философската публичност: дейностите, които извършват професионалните философи; институциите на знанието, като играещи ключова роля за формирането и възпроизвеждането на философската култура; философската колегия, включваща създателите и разпространителите на философски знания; формалните и неформални организации, образуващи институционалната инфраструктура, необходима за успешната дейност на философите; философските форуми и философският печат, като неизбежни средства за огласяване на резултатите от работата на философите. Направените наблюдения и изводи биха могли да изиграят роля на въведение в историята на българската философска култура от тоталитарната и посттоталитарната епоха.


Добрин Тодоров Специализираният философски печат в България (80 години след началото на сп. „Философски преглед”), София, „Сиела”, 2009 /447 с./

Книгата представлява равносметка на няколкогодишните търсения на автора по темата. В нея различните по вид издания са представени както с оглед на ролята им в модерната философска култура на страната, така и съобразно специфичния им формат. Те се анализират чрез постоянен набор от критерии и показатели, позволяващ осъществяването на съпоставки помежду им. Цели се освен разкриване спецификата на отделните издания, още и очертаване на общи тенденции в развитието на българския философски печат като цяло. Книгата може да представлява интерес за всички, които се интересуват от развитието на българската философска култура през ХХ и началото на ХХI век, и по специално от философския печат като един от основните компоненти на националната философска публичност.


2008


Иван Георгов Лекции по история на философията, София, УИ „Св. Климент Охридски”, 2008 /716 с./.

В изданието са включени четири основни лекционни курса на проф. д-р Иван Георгов (1862-1936): „История на немската философия от Кант до Хегел”, „История на немската философия след Хегел”, „История на френската философия през ХVІІІ и ХІХ векове” и „История на английската философия през ХІХ век”. От тях досега е отпечатан само първият, но и той, както и останалите, е практически неизвестен на широката публика. Обнародването на тези лекционни курсове дава възможност да се осмисли още по-задълбочено делото на „бащата” на професионалното университетско обучение по философия в България. Освен собствено историческа, тези текстове имат и актуална стойност, доколкото някои от представените в тях мислители и до днес не са били обект на изследване от други автори у нас. Текстовете биха представлявали интерес за всеки, който се интересува от развоя на западноевропейската философска култура за времето от Кант до началото на ХХ век. Съставители, редактори и автори на съпътстващи текстове са Атанас Стаматов и Добрин Тодоров.